Звездите светят над нас - Страница 91

— Добре ли си? — бе я попитал Тери Хил.

Тя го погледна и отвърна:

— Разбира се.

Стотици важни личности щяха да дойдат да я почетат тази вечер. Тя ще вдигне гордо глава. Тя е Лара Камерън.

Тя стоеше в центъра на Голямата бална зала и се оглеждаше. „Аз създадох това. Създадох паметници, които се издигат в небето, които промениха живота на хиляди хора по цяла Америка. А сега всичко това ще принадлежи на безлични банкери, чуваше съвсем ясно гласа на баща си. — Съдбата. Тя винаги е била против мен, спомни си за Глейс Бей и за малкия пансион, в който отрасна. Спомни си колко бе ужасена в първия учебен ден. — Кой ще каже дума, която започва с «Е»? — Спомни си за наемателите. Бил Роджърс… — Първото правило в бизнеса с недвижими имоти е ПДХ. Не го забравяй никога. И Чарлз Коун. — Ям само храна, приготвена по европейските религиозни изисквания, а се боя, че в Глейс Бей няма такава…“

„Ако получа тази земя, ще сключите ли с мен договор за наем за срок от пет години?“

„Не, Лара, трябва да бъде за срок от десет години…“

И Шон Макалистър… „Ще ми трябва много специално основание, за да ти дам такъв заем… имала ли си любовник?…“

И Хауард Келър: „… подходът ви е изцяло погрешен…“

„Искам да дойдеш да работиш при мен…“

После успехите. Прекрасни, бляскави успехи. И Филип. Нейният Лохинвар. Мъжът, когото обожаваше. Това бе най-голямата й загуба.

Един глас я повика:

— Лара…

Беше Джери Таунзенд.

— Карлос ми каза, че сте тук — той се приближи към нея. — Съжалявам за приема по случай рождения ден.

Тя го погледна.

— Какво… какво се е случило?

Той се втренчи в нея.

— Хауард не ви ли каза?

— Какво да ми каже?

— Имаше много откази заради отрицателните публикации и решихме, че ще бъде най-добре, ако го отменим. Помолих Хауард да ви каже.

„Да ти призная истината, имам проблеми с паметта.“

Лара промълви тихо:

— Няма значение — хвърли последен поглед на красивата зала. — Аз получих своите петнадесет минути, нали?

— Какво?

— Нищо — тя тръгна към вратата.

— Лара, нека да се качим до канцелариите. Трябва да се довършат някои неща.

— Добре. „Сигурно никога вече няма да се върна в тази сграда“, рече си Лара.

Докато се изкачваха с асансьора към канцелариите, Джери каза:

— Чух за Келър. Трудно е да се повярва, че той е виновен за всичко станало.

Лара поклати глава.

— Аз съм виновна, Джери. Никога няма да си го простя.

— Вината не е ваша.

Внезапно я завладя чувство на самота.

— Джери, ако все още не си вечерял…

— Съжалявам, Лара. Тази вечер съм зает.

— О! Няма нищо.

Вратата на асансьора се отвори и двамата слязоха.

— Документите, които трябва да подпишете, са в залата за конференции — каза Джери.

— Добре.

Вратата на залата беше затворена. Той я остави тя да я отвори. В този миг четиридесет гласа запяха „Честит рожден ден, честит рожден ден…“.

Лара стоеше слисана. Залата бе пълна с хора, с които бе работила през всичките тези години — архитекти, предприемачи, технически ръководители. Тук беше и Чарлс Коун, и професор Майърс, Хорас Гутман и Кати, и бащата на Джери Таунзенд. Но единственият, когото Лара виждаше, беше Филип. Той вървеше към нея, протегнал ръце, и тя изведнъж усети, че не може да диша.

— Лара… — прозвуча й като милувка.

И тя се намери в прегръдките му, бореща се със сълзите и си каза: „Аз съм си у дома. Тук ми е мястото.“

Това беше изцеление, благословено чувство за спокойствие. Докато го прегръщаше, усети, че я обгърна някаква топлина. „Това е единственото, което има значение“, помисли Лара.

Хората се тълпяха около нея и сякаш всички говореха едновременно.

— Честит рожден ден, Лара…

— Изглеждаш чудесно…

— Изненадана ли си?…

Лара се обърна към Джери Таунзенд:

— Джери, как можа…

Той поклати глава.

— Това го организира Филип.

— О, скъпи…

Влязоха келнери с ордьоври и питиета. Чарлс Коун каза:

— Няма значение какво ще стане, аз се гордея с теб, Лара. Ти казваше, че искаше да направиш нещо по-различно и успя.

Бащата на Джери Таунзенд говореше:

— Дължа живота си на тази жена.

— Аз също — усмихна се Кати.

— Предлагам да пием тост за най-добрия шеф, който съм имал или някога ще имам! — рече Джери Таунзенд. Чарлс Коун вдигна чашата си.

— За едно чудесно малко момиче, което стана чудесна жена!

Тостовете продължиха и най-после дойде ред и на Филип. Имаше да казва толкова много и той го каза с четири думи:

— За жената, която обичам.

Очите на Лара преливаха от сълзи. Беше й трудно да говори.

— Аз… дължа толкова много на всички вас. Никога не бих могла да ви се отплатя. Искам само да ви кажа — тя се задави, не можеше да продължи. — Благодаря ви.

Лара се обърна към Филип.

— Благодаря ти за това, любими. Това е най-хубавият ми рожден ден. — Изведнъж си спомни. — Тази вечер трябва да се върна в Рино!

Филип я погледна и се усмихна широко.

— Никога не съм бил в Рино…

След половин час те седяха в лимузината на път към летището. Лара държеше ръката на Филип и си мислеше: „В крайна сметка не загубих всичко. Ще прекарам остатъка от живота си в стремежа да му компенсирам всичко това. Нищо друго няма значение. Единственото важно нещо е да бъда с него и да се грижа за него. Не ми е нужно нищо друго.“

— Лара?…

Тя гледаше през прозореца.

— Макс, спри!

Лимузината веднага закова спирачки.

Филип я погледна озадачен. Бяха спрели пред огромен празен парцел, покрит с бурени. Лара го гледаше втренчено.