Звездите светят над нас - Страница 90

К оглавлению

Кати й позвъни:

— Колата дойде, мис Камерън. Готова ли сте?

— Да. — Тя тръгваше за Рино, за да даде показания пред съдебните заседатели.

Пет минути след тръгването й Филип се обади в кабинета й.

— Съжалявам, мистър Адлър. Изпуснахте я. Тя замина за Рино.

Прободе го силно разочарование. Искаше отчаяно силно да я види, да я помоли за прошка.

— Когато говорите с нея, кажете й, че я чакам.

— Ще й предам.

Той отново набра някакъв номер, поговори десет минути, после телефонира на Уилям Елърби.

— Бил… Ще остана в Ню Йорк. Ще преподавам в „Джулиард“.

— Какво могат да ми направят? — попита Лара.

Тери Хил отговори:

— Зависи. Ще изслушат показанията ти. Или ще решат, че си невинна и в такъв случай ще ти върнат казиното, или ще преценят, че има достатъчно доказателства, за да те подведат под отговорност. Ако решението им е такова, ще те съдят за углавно престъпление, а може да те очаква и затвор.

Лара промърмори нещо.

— Извинявай, не разбрах.

— Казах, че татко е бил прав. Това е Съдбата.

Даването на показанията пред съдебните заседатели, които трябваше да решат дали да се изпрати делото в съда, продължи четири часа. Разпитваха Лара относно придобиването на „Камерън Палас Хотел енд Казино“. Когато излязоха от залата, Тери Хил стисна ръката на Лара.

— Беше много добре, Лара. Смятам, че наистина им направи силно впечатление. Нямат сериозни доказателства срещу теб, така че има голяма вероятност да… — той замлъкна, изумен. Лара се обърна. В преддверието бе влязъл Пол Мартин. Бе облечен в старомоден двуреден костюм с жилетка, а бялата му коса бе сресана по същия начин, както когато Лара се запозна с него.

Тери Хил възкликна:

— О, господи! Той е дошъл, за да даде показания — обърна се към Лара: — Много ли те мрази?

— Какво искаш да кажеш?

— Лара, ако са му обещали снизходителност, за да свидетелства срещу теб, с тебе е свършено. Ще те пратят в затвора.

Лара гледаше към Пол Мартин в другия край на стаята.

— Но… така той би унищожил и себе си.

— Затова те попитах много ли те мрази. Би ли жертвал себе си, за да унищожи теб?

Вцепенена, Лара отвърна:

— Не знам.

Пол Мартин се приближи към тях.

— Здравей, Лара. Чух, че нещо не ти върви — очите му не издаваха нищо. — Съжалявам.

Лара си спомни думите на Хауард Келър: „Той е сицилианец. Те никога не прощават и никога не забравят.“ Той е носил в себе си изгарящата жажда за отмъщение, а тя нищо не е подозирала.

Пол Мартин понечи да си тръгне.

— Пол…

Той спря.

— Да?

— Нужно ми е да поговоря с теб.

За миг той се поколеба.

— Добре.

Кимна към един празен кабинет в дъното на коридора.

— Можем да поговорим там.

Тери Хил гледаше как двамата влизат в кабинета. Вратата зад тях се затвори. Би дал всичко на света да можеше да чуе разговора им.

Тя не знаеше как да започне.

— Какво искаш, Лара?

Беше много по-трудно, отколкото бе предполагала. Когато проговори, гласът й бе дрезгав:

— Искам да ме оставиш да си ида.

Веждите му се вдигнаха.

— Как бих могъл? Та ти не си моя — той й се подиграваше.

Беше й трудно да диша.

— Не смяташ ли, че си ме наказал достатъчно?

Пол Мартин стоеше като вкаменен, с неразгадаемо изражение.

— Времето, докато бяхме заедно, беше прекрасно, Пол. С изключение на Филип, ти си означавал за мен много повече от всеки друг в живота ми. Дължа ти повече, отколкото мога да ти се отблагодаря някога. Изобщо не съм искала да те наранявам. Трябва да ми повярваш.

Беше й трудно да продължи.

— Ти притежаваш властта да ме унищожиш. Наистина ли го искаш? Ще бъдеш ли щастлив, ако ме изпратиш в затвора? — тя се бореше със сълзите си. — Моля те, Пол, върни ми живота. Моля те, престани да се отнасяш с мен като с враг…

Пол Мартин стоеше неподвижен с безизразни очи.

— Моля те за прошка… Аз… Прекалено съм уморена, за да се боря повече, Пол. Ти победи… — гласът й пресекна.

На вратата се почука и един пристав надникна.

— Съдебните заседатели ви очакват, мистър Мартин.

Той не помръдна и дълго гледа Лара, после се обърна и излезе, без да каже дума. „Край, каза си Лара. Всичко е свършено.“ Тери Хил влезе забързан в кабинета.

— Ужасно бих искал да знам какви показания ще даде там вътре. Не можем да направим Нищо, освен да чакаме.

И зачакаха. Стори им се цяла вечност. Когато Пол Мартин най-после излезе, изглеждаше уморен и измъчен. „Той е остарял, помисли си Лара. И обвинява мен за това.“ Той я гледаше. Поколеба се за миг, после приближи към нея.

— Не мога никога да ти простя. Ти ме направи глупак. Но ти беше най-хубавото нещо в живота ми. Предполагам, че ти дължа нещо за това. Там вътре не им казах нищо, Лара.

Очите й се изпълниха със сълзи.

— О, Пол. Не знам как да…

— Приеми го като подарък от мен по случай рождения ти ден. Честит рожден ден, бебче.

Тя го гледаше как си отива и изведнъж осъзна думите му. „Беше рожденият й ден!“ Толкова много събития й се струпаха едно след друго, че съвсем бе забравила. И приемът. Двеста гости щяха да я чакат в „Манхатън Камерън Плаза“!

Лара се обърна към Тери Хил:

— Тази вечер трябва да се върна в Ню Йорк. Има прием в моя чест. Ще ме пуснат ли да отида?

— Един момент — Тери Хил влезе в залата и когато се появи отново след пет минути, рече: — Можеш да заминеш за Ню Йорк. Съдебните заседатели ще обявят решението си сутринта, но това вече е просто една формалност. Довечера можеш да се върнеш тук отново. Между другото, твоят приятел ти каза истината. Нищо не е признал.

След тридесет минути Лара замина за Ню Йорк.