Звездите светят над нас - Страница 89

К оглавлению

И последната сцена в жилището им.

Нямам нищо общо със случилото се. Не бих ти причинила болка за нищо на света…

— Мистър Адлър…

„Полицаите сигурно са сгрешили, помисли Филип. В името на бога, аз й вярвам. Не би могла да го направи!“

Манчини отново му говореше:

— Кой е той?

Филип се обърна към него и рече:

— Не знам.

— Какво?

— Не го виждам.

— Казахте, че сте го разгледали добре.

— Точно така.

— Тогава посочете кой е.

— Не мога — отвърна Филип, — той не е тук.

Лицето на лейтенант Манчини бе мрачно.

— Сигурен ли сте в това?

— Разбира се — изправи се Филип.

— Е, тогава това е всичко, мистър Адлър. Много ви благодаря за съдействието.

„Трябва да намеря Лара, мислеше Филип. Трябва да намеря Лара.“

Тя седеше на бюрото си и се взираше през прозореца. Филип не й повярва. Това й причиняваше ужасна мъка. И Пол Мартин. Зад всичко това беше той, разбира се. Но защо го е направил? „Помниш ли, че казах, че съпругът ти трябва да се грижи за теб? Той не се справя много добре, както изглежда. Някой трябва да поговори с него!“ Нима го е направил, защото я обича? Или като акт на отмъщение, защото я мрази?

Влезе Хауард Келър. Изглеждаше блед и измъчен.

— Току-що говорих по телефона. Изгубихме „Камерън Тауърс“, Лара. И Съдърн Иншурънс и Мючуъл Овърсийс Инвестмънт се отказват, защото не можем да спазим пусковия срок. Няма начин да покрием плащанията ни по ипотеките. Почти успяхме, нали? Най-високият небостъргач в света. Аз… аз съжалявам. Знам колко много означаваше това за теб.

Лара се обърна към него и Келър бе шокиран от вида й. Беше бледа, под очите й имаше тъмни кръгове. Изглеждаше замаяна, сякаш не й бе останала никаква сила.

— Лара… чу ли какво казах? Изгубихме „Камерън Тауърс“.

Тя заговори с неестествено спокоен глас:

— Чух. Не се безпокой, Хауард. Ще вземем заем срещу някои от другите ни сгради и ще изплатим всичко.

Тя го плашеше.

— Лара, не остана нищо, което да ипотекираме. Ще трябва да обявиш банкрут и…

— Хауард…?

— Да?

— Възможно ли е една жена да обича един мъж прекалено много?

— Какво?

Гласът й бе мъртъв.

— Филип ме напусна.

Това изведнъж му обясни всичко.

— Аз… съжалявам, Лара.

На лицето й се появи странна усмивка.

— Смешно е, нали? Изведнъж губя всичко. Първо Филип, сега моите сгради. Знаеш ли какво е това, Хауард? Това е Съдбата. Тя е срещу мен. Не можеш да се бориш със Съдбата, нали?

Никога не я беше виждал, изпаднала в такова отчаяние. Това го разкъсваше.

— Лара…

— И това не е всичко. Следобед трябва да замина за Рино. Да дам показания пред съдебните заседатели…

От уредбата прозвуча:

— Дошъл е лейтенант Манчини.

— Да влезе.

Хауард Келър погледна питащо към Лара.

— Манчини? Какво иска?

Лара пое дълбоко дъх.

— Дошъл е да ме арестува, Хауард.

— Да те арестува? Какво говориш?

Гласът й беше много тих.

— Смятат, че аз съм организирала нападението над Филип.

— Това е абсурдно! Не могат…

Вратата се отвори и лейтенант Манчини влезе. Спря за миг и изгледа и двамата, после пристъпи напред.

— Имам заповед за арестуването ви.

Хауард Келър бе пребледнял. Той застана пред Лара, сякаш да я защити и дрезгаво проговори:

— Не може да направите това. Тя не е виновна.

— Прав сте, мистър Келър. Аз няма да арестувам нея. Заповедта е за вас.

Стенограма от разпита на Хауард Келър, проведен от лейтенант Манчини.

М. Прочетохте ли правата си, мистър Келър?

К. Да.

М. И се отказвате от правото си на адвокат?

К. Не ми трябва адвокат. И без това сам щях да дойда при вас. Не мога да позволя това да се случи на Лара.

М. Вие ли платихте на Джеси Шоу петдесет хиляди долара, за да нападне Филип Адлър?

К. Да.

М. Защо?

К. Той я караше да се чувства нещастна. Тя го молеше да остане с нея, но той все заминаваше.

М. И затова вие организирахте осакатяването му?

К. Не беше така. Изобщо не съм искал Джеси да стига чак дотам. Той се е увлякъл.

М. Разкажете ми за Бил Уитман.

К. Той беше едно копеле. Опитваше се да изнудва Лара. Не можех да го допусна. Щеше да я съсипе.

М. Затова уредихте да бъде убит?

К. Да, заради Лара.

М. Тя знаеше ли това?

К. Не, разбира се. Никога не би го позволила. Не. Аз трябваше да я закрилям, разбирате ли. Всичко, което правех, го правех заради нея. Бих умрял за нея.

М. Или убил за нея.

К. Мога ли да ви задам един въпрос? Как разбрахте, че съм замесен аз?

Край на разпита.

На Полис Плаза номер едно капитан Бронсън попита Манчини:

— Наистина, как разбра, че той стои зад всичко това?

— Бе оставил едно свободно крайче и аз го разплетох. Почти го бях пропуснал. В досието на Джеси Шоу се споменаваше, че за първи път е загазил на седемнадесет години с кражбата на екипировка за бейзбол от младежкия отбор на „Чикаго Къбс“. Проверих и се уверих, че наистина са били в един отбор. Тук беше грешката на Келър. Когато го попитах, той ми каза, че никога не е чувал за Джеси Шоу. Обадих се на един приятел, който беше спортен редактор в чикагския „Сън Таймс“. Той си спомни и за двамата. Били са приятели. Предположих, че Келър е намерил работа на Шоу „Камерън Ентърпрайзис“. Лара Камерън назначила Джеси Шоу, защото Хауард Келър я помолил. Вероятно изобщо не е виждала Шоу.

— Добра работа, Сал.

Манчини поклати глава:

— Знаеш ли какво? В крайна сметка това нямаше значение. Ако не бях го хванал, а бяхме обвинили Лара Камерън, Хауард Келър щеше да дойде и да си признае.

Нейният свят се сриваше. Лара не можеше да повярва, че от всички хора именно Хауард Келър носи отговорност за всички ужасни неща, които се случиха. „Направил го е заради мен, мислеше тя. Трябва да се опитам да му помогна.“