Звездите светят над нас - Страница 84

— Беше права за гривната. Лара я носеше снощи. Дължа ти извинение. Мислех… може би… че ти… Просто искам да ти кажа, че съжалявам.

Мариан тихо промълви:

— Разбира се, че би й повярвал. Тя ти е жена.

— Днес сутринта ще говоря направо с Лара за това, но първо исках да чуя теб.

Мариан се обърна към него.

— Радвам се, че си решил така. Не искам да обсъждаш този въпрос с нея.

— Защо? — попита Филип. — И защо го е направила?

— Не разбираш, нали?

— Честно казано — не. Няма никакъв смисъл.

— Мисля, че аз я разбирам по-добре, отколкото ти. Лара е лудо влюбена в теб. Би направила всичко, за да те задържи. Ти сигурно си единственият човек, когото е обичала през целия си живот. Тя има нужда от теб. А мисля, че и ти имаш нужда от нея. Ти много я обичаш, нали, Филип?

— Да.

— Тогава нека да забравим всичко това. Ако й поставиш този въпрос, няма да направиш нищо, само ще влошиш нещата между вас двамата. Мога лесно да си намеря друга работа.

— Но това не е честно спрямо теб, Мариан.

Тя криво се усмихна.

— Животът невинаги е справедлив, нали? — „Ако беше, аз щях да съм мисис Филип Адлър.“ — Не се безпокой. Ще се оправя.

— Но тогава поне ме остави да направя нещо за теб. Нека ти дам пари, за да…

— Благодаря ти, но не.

Искаше да му каже толкова много неща, ала знаеше, че е безнадеждно. Той беше влюбен. Тя каза:

— Върни се при нея, Филип.

Строежът се намираше в Чикаго на Уобаш Авеню, южно от центъра на града. Това беше двадесет и пет етажна сграда, изградена до половина. Една полицейска кола без отличителни знаци спря на ъгъла и от нея слязоха двама детективи. Приближиха се и спряха един от минаващите работници.

— Къде е техническият ръководител?

Той посочи едър, плещест мъж, който ругаеше един работник.

— Ей го там.

Детективите отидоха при него:

— Вие ли ръководите тук?

Той се обърна и нетърпеливо отвърна:

— Не само ръководя, но и съм много зает. Какво искате?

— Имате ли във вашата бригада човек на име Джеси Шоу?

— Шоу? Разбира се. Ето го там горе — той посочи един мъж, работещ на желязното скеле десетина етажа по-нагоре.

— Бихте ли го повикали да слезе, моля?

— По дяволите, не. Той има работа…

Един от детективите извади значката си.

— Извикайте го долу.

— Какво има? Загазил ли е Джеси?

— Не. Просто искаме да поговорим с него.

— Добре — ръководителят се обърна към един от мъжете, работещ наблизо. — Качи се горе и кажи на Джеси да слезе тук.

— Дадено.

След няколко минути Джеси Шоу се приближи към двамата детективи.

— Тези мъже искат да говорят с теб — рече ръководителят и се отдалечи.

Джеси се ухили на двамата.

— Благодаря. Почивката ще ми дойде добре. С какво мога да ви бъда полезен?

Един от детективите извади ръчен часовник.

— Твой ли е този часовник?

Усмивката на Шоу угасна:

— Не.

— Сигурен ли си?

— Аха — той посочи китката си. — Аз нося „Сейко“.

— Но ти си заложил този часовник.

Шоу се поколеба.

— О, да. Копелето ми даде само петстотин за него. Той струва поне…

— Каза, че часовникът не е твой.

— Така е. Не е мой.

— Откъде го взе?

— Намерих го.

— Наистина ли? Къде?

— На тротоара близо до сградата, в която живея — той се вживяваше постепенно в измислицата си. — Лежеше в тревата. Излязох от колата си и ето ти — слънцето падаше върху гривната и тя блестеше. Затова и го видях.

— Имал си късмет, че денят не е бил облачен.

— Да.

— Мистър Шоу, обичате ли да пътувате?

— Не.

— Лошо. Ще направите малко пътуване до Ню Йорк. Ще ви помогнем да си съберете багажа.

Когато отидоха в апартамента на Шоу, двамата детективи започнаха да разглеждат наоколо.

— Стойте! — викна Шоу. — Момчета, имате ли заповед за обиск?

— Не ни трябва. Ние само ти помагаме да си събереш нещата. Единият погледна в гардероба. На една от полиците имаше кутия от обувки. Той я свали и я отвори.

— Исусе! Виж какво е оставил Дядо Мраз.

Лара беше в кабинета си, когато по уредбата се чу гласът на Кати.

— Мистър Тили е на четвърта линия, мис Камерън.

Тили беше проектант-ръководителят на „Камерън Тауърс“. Лара вдигна телефона:

— Ало?

— Днес сутринта имахме малък проблем, мис Камерън.

— Да?

— Избухна пожар. Вече е угасен.

— Какво стана?

— Имаше експлозия в един от агрегатите на климатичната инсталация. Изгоря трансформаторът. Стана късо съединение. Изглежда, че някой го е свързал погрешно.

— Много ли е лошо?

— Ами, ще изгубим май ден-два. За това време ще успеем да изчистим всичко и да го свържем наново.

— Стой там и ме дръж в течение.

Всяка вечер Лара се прибираше вкъщи разтревожена и изтощена.

— Тревожа се за теб — каза й Филип. — Мога ли да помогна с нещо?

— С нищо, скъпи. Благодаря ти — тя успя да се усмихне. — Просто имам проблеми в работата.

Той я прегърна.

— Казвал ли съм ти някога, че съм луд по теб?

Тя го погледна и се усмихна.

— Кажи ми го пак.

— Луд съм по теб.

Тя се притисна към него и си рече: „Ето това искам. От това имам нужда.“

— Любими, когато разреша своите дребни проблеми, хайде да заминем някъде само двамата.

— Дадено.

„Някой ден трябва да му кажа как постъпих с Мариан. Знам, че е лошо. Но бих умряла, ако го загубя“, помисли Лара.

На другия ден Тили отново се обади:

— Вие ли отменихте поръчката за мрамора за пода във фоайето?

— Защо бих направила подобно нещо? — бавно попита Лара.

— Не знам. Някой го е направил. Мраморът трябваше да бъде доставен днес. Когато се обадих, ми обясниха, че поръчката е отменена преди два месеца по ваше нареждане.