Звездите светят над нас - Страница 83

Собственикът разгледа часовника по-внимателно. На гърба на капака личеше, че някакъв надпис е бил изстърган. Той погледна клиента:

— Извинете ме за миг, но бих искал да погледна механизма. Понякога тези часовници са произведени в Бангкок и вътре няма нищо.

Той отиде в задната стаичка. Сложи лупа на окото си и разгледа следите от издраскването. Едва се различаваха буквите „НФипслвоЛра.“ Понечи да вдигне телефона, но клиентът извика:

— Хей, аз бързам. Вземате ли часовника, или не?

— Идвам — собственикът се върна в магазина. — Мога да ви дам петстотин долара.

— Петстотин? Тоя часовник струва…

— Както искате.

— Добре — неохотно рече Шоу. — Ще ги взема.

— Трябва да попълните този формуляр.

— Разбира се.

Той написа „Джон Джоунс, Хънт Стрийт №21“. Доколкото знаеше, в Чикаго нямаше Хънт Стрийт и той с положителност не беше Джон Джоунс. Сложи парите в джоба си.

— Много съм ви задължен. След няколко дни ще дойда да си го взема обратно.

— Добре.

Собственикът на заложната къща вдигна телефона и набра някакъв номер.

След двадесет минути дойде един детектив.

— Защо не се обадихте, докато е бил тук? — попита той.

— Опитах, но той бързаше и беше неспокоен.

Детективът разгледа формуляра, попълнен от клиента.

— Това няма да ви свърши никаква работа — рече собственикът. — Сигурно и адресът, и името са фалшиви.

Детективът изсумтя:

— Без майтап. Той лично ли попълни това?

— Да.

— Тогава ще го открием.

На компютъра в полицейското управление бяха нужни по-малко от три минути, за да идентифицира отпечатъците от пръстите на формуляра. Джеси Шоу.

Икономът влезе в хола.

— Извинете, мистър Адлър, един господин ви търси по телефона. Някой си лейтенант Манчини. Да ви…?

— Ще се обадя — Филип вдигна слушалката. — Ало?

— Филип Адлър?

— Да.

— Тук е лейтенант Манчини. Идвах при вас в болницата.

— Помня.

— Искам да ви уведомя какво сме направили досега. Имахме късмет. Нали ви казах, че шефът ни ще разпрати описания на часовника ви до заложните къщи?

— Да.

— Открили са го. Часовникът е бил заложен в Чикаго. Издирват лицето, което го е заложило. Казахте, че можете да разпознаете нападателя, нали?

— Точно така.

— Добре. Ще ви държим в течение.

Джери Таунзенд влезе в кабинета на Лара. Беше въодушевен.

— Направих списъка на гостите за приема, както говорихме. Колкото повече мисля за това, толкова повече ми харесва идеята. Ще отпразнуваме четиридесетия ви рожден ден в деня, в който ще бъде открит най-високият небостъргач в света — той подаде списъка на Лара. — Включил съм и вицепрезидента. Той е ваш голям почитател.

Лара набързо го прегледа. Все едно, че четеше справочника „Кой кой е“ за Вашингтон, Холивуд, Ню Йорк и Лондон. Бяха включени представители на правителството, филмови знаменитости, рокзвезди… беше впечатляващо.

— Харесва ми — каза Лара. — Действай.

Таунзенд сложи списъка в джоба си.

— Добре. Ще отпечатаме поканите и ще ги разпратим. Вече се обадих на Карлос да запази голямата бална зала и да подготви любимото ви меню. Ще осигурим места за двеста души. Винаги можем да прибавим или да махнем известен брой, ако се наложи. Между другото има ли нещо ново за положението в Рино?

Лара бе разговаряла с Тери Хил сутринта.

Случаят се разследва от съдебните заседатели, които ще решат дали въпросът да се предаде на съда. Съществува вероятност те да предявят съдебно обвинение.

„Как биха могли? Фактът, че съм водила телефонни разговори с Пол Мартин, не доказва нищо. Бихме могли да обсъждаме международното положение, или неговата язва, или дузина други неща, по дяволите.“

„Лара, не се ядосвай на мен. Аз съм на твоя страна.“

„Тогава направи нещо. Ти си мой адвокат. Измъкни ме от това положение, по дяволите.“

— Не, всичко е наред — каза Лара на Таунзенд.

— Хубаво. Разбрах, че двамата с Филип ще отидете на вечерята, давана от кмета в събота.

— Да — тя бе искала да откаже поканата, но Филип бе настоял.

— Тези хора са ти нужни. Не можеш да си позволиш да ги обидиш. Искам да отидеш.

— Не и без теб, скъпи. Той бе поел дълбоко дъх.

— Добре. Ще дойда с теб. Предполагам, че вече е време да престана да се правя на отшелник.

В събота вечерта Лара помагаше на Филип да се облече. Сложи копчетата и ръкавелите на ризата му, върза връзката му. Той стоеше и мълчаливо проклинаше своята безпомощност.

— Като Кен и Барби сме, нали?

— Какво?

— Нищо.

— Готово, скъпи. Ще бъдеш най-красивият мъж там.

— Благодаря.

— По-добре да се обличам — рече Лара. — Кметът не обича да го карат да чака.

— Ще бъда в библиотеката — каза й Филип.

След тридесет минути Лара влезе в библиотеката. Изглеждаше възхитително. Носеше красива бяла рокля от Оскар де ла Рента. На китката й беше диамантената гривна, подарена й от Филип.

Филип не можа да заспи в събота през нощта. Гледаше Лара в леглото и се чудеше как е могла да обвини Мариан, че е откраднала гривната. Знаеше, че трябва открито да разговаря е нея, но преди това би искал да поговори с Мариан.

Рано сутринта в неделя, докато Лара все още спеше, Филип тихо се облече и излезе от апартамента. Взе такси до дома на Мариан. Позвъни на вратата и зачака. Сънлив глас попита:

— Кой е?

— Филип. Трябва да говоря с теб.

Вратата се отвори и се появи Мариан.

— Филип? Какво се е случило?

— Трябва да поговорим.

— Влез.

Той влезе в жилището.

— Съжалявам, че те събудих, но това е важно.

— Какво е станало?

Той пое дълбоко дъх.