Звездите светят над нас - Страница 76

К оглавлению

Лара седеше замислена.

— Ще се справим. Продай имотите, които имаме, за да покрием изплащането на ипотеките.

— Единственото хубаво нещо е, че приходите в брой от Рино са почти петдесет милиона долара годишно — рече Келър.

Лара не каза нищо.

В петък, на седемнадесети, Лара замина за Рино. Филип я изпрати на летището. Тери Хил я чакаше при самолета.

— Кога ще се върнеш? — попита Филип.

— Вероятно утре. Не би трябвало да продължи дълго.

— Ще ми липсваш — рече той.

— И ти на мен, скъпи.

Той остана, докато самолетът излетя. „Ще ми липсва, мислеше си Филип. Тя е най-фантастичната жена на този свят.“

В централата на Комисията по хазарта Лара се изправи пред същата група мъже, с които се срещна, когато кандидатстваше за разрешителното за казиното. Този път обаче те не бяха така дружелюбни.

Лара положи клетва и съдебният стенограф започна да записва показанията й. Председателят каза:

— Мис Камерън, получени са някои будещи тревога обвинения относно даването на разрешително за вашето казино.

— Какви по-точно? — попита Тери Хил.

— Ще стигнем и до това — председателят отново насочи вниманието си към Лара. — Разбрахме, че преди това вие не сте правили опити да купите игрално казино.

— Така е. Казах ви го още първия път.

— Тогава как стигнахме до цената, която предложихте? Искам да кажа… как определихте точната сума?

Тери Хил го прекъсна:

— Бих желал да знам основанието ви да зададете този въпрос.

— След малко, мистър Хил. Ще позволите ли на клиентката си да отговори?

Тери Хил кимна на Лара. Тя каза:

— Накарах моите счетоводители и ревизори да изработят офертата според сумата, която можехме да си позволим да предложим, изчислихме малка печалба, която бихме могли да прибавим към нея, и така стигнахме до тази цена.

Председателят прегледа документите пред себе си.

— Вие сте предложили пет милиона повече от най-високата сред останалите оферти.

— Така ли?

— Не знаехте ли това, когато участвахте в наддаването?

— Не, разбира се.

— Мис Камерън, познавате ли Пол Мартин?

Тери Хил се намеси:

— Не виждам каква връзка има този въпрос с останалиге.

— Ще стигнем и до това, но бих искал мис Камерън да отговори.

— Нямам нищо против — каза Лара. — Да. Познавам Пол Мартин.

— Имате ли делови отношения с него?

Лара се подвоуми.

— Не, той е просто приятел.

— Мис Камерън, знаете ли, че Пол Мартин е известен с връзките си с мафията…

— Възразявам. Това са слухове, които нямат място в този протокол.

— Добре, мистър Хил. Оттеглям въпроса. Мис Камерън, кога за последен път се видяхте или разговаряхте с Пол Мартин?

Лара се колебаеше.

— Не съм съвсем сигурна. Честно казано, откакто се омъжих, рядко се виждам с мистър Мартин. Понякога случайно се срещаме на някой прием. Това е всичко.

— А нямахте ли навика редовно да разговаряте с него по телефона?

— След женитбата ми, — не.

— Обсъждахте ли с Пол Мартин въпроси относно казиното?

Лара погледна Тери Хил. Той кимна.

— Да, мисля, че след като спечелих наддаването, той ми се обади да ме поздрави. И втория път беше, когато получих разрешителното.

— Но извън това не сте разговаряли с него?

— Не.

— Напомням ви, че сте под клетва, мис Камерън.

— Да.

— Известно ли ви е наказанието за лъжесвидетелстване?

— Да.

Той вдигна още един лист.

— Тук имам списък на петнадесет телефонни разговора между вас и Пол Мартин, проведени по времето, когато са предавани запечатаните оферти за казиното.

XXVIII

Повечето изпълнители изглеждат нищожно малки в огромната зала с две хиляди и осемстотин места в „Карнеги Хол“. Малко са музикантите, които могат да запълнят тази реномирана зала, но в петък вечерта тя бе претъпкана. Филип Адлър излезе на сцената под бурните аплодисменти на публиката. Седна пред пианото и след кратка пауза засвири. Програмата включваше сонати от Бетховен. С годините той се беше научил да се концентрира само върху музиката. Но тази вечер мислите му се насочиха към Лара и техните проблеми, за частица от секундата пръстите му се объркаха и го изби студена пот. Това премина толкова бързо, че публиката не забеляза нищо.

В края на първата част го наградиха с бурни аплодисменти. В антракта Филип отиде в гримьорната си. Мениджърът му каза:

— Прекрасно, Филип. Накара ги да те слушат със затаен дъх. Искаш ли да ти донеса нещо?

— Не, благодаря — Филип затвори вратата.

Искаше му се концертът да е свършил. Ситуацията с Лара много го безпокоеше. Обичаше я силно, знаеше, че и тя го обича, но сякаш бяха стигнали до задънена улица. Преди заминаването на Лара за Рино отношенията им бяха извънредно напрегнати. „Трябва да направя нещо, мислеше Филип. Но какво? Какъв да бъде този компромис?“ Все още мислеше за това, когато на вратата се почука и гласът на помощник-режисьора обяви:

— Пет минути, мистър Адлър.

— Благодаря.

Втората част на концерта включваше сонатата „Hammerklavier“. Това бе вълнуващо, емоционално произведение и след като последните тонове отекнаха в огромната зала, публиката скочи на крака с луди аплодисменти. Филип се покланяше, но мислите му бяха другаде. „Трябва да се прибера и да поговоря с Лара. Спомни си, че тя замина. Трябва да решим този въпрос сега, мислеше той. Повече не може да продължава така.“

Ръкоплясканията не спираха. Публиката викаше „браво“ и „бис“. Обикновено Филип изсвирваше нещо, но тази вечер бе прекалено разстроен. Върна се в гримьорната и се преоблече в ежедневното си облекло. Отвън долетя далечен тътен на гръмотевица. Във вестниците пишеше че ще вали, но това не спря тълпите. Стаята на артистите бе пълна с хора, които чакаха да го поздравят. Винаги се вълнуваше, когато чувстваше и чуваше одобрението на почитателите си, ала тази вечер нямаше настроение за това. Остана в гримьорната си, докато не се убеди, че хората са си отишли. Когато излезе, беше почти полунощ. Премина през празните коридори зад кулисите към служебния вход. Лимузината не го чакаше. „Ще намеря такси“, реши Филип.