Звездите светят над нас - Страница 75

Присъстваше Пол Мартин.

— Него пак го няма, а?

— Той наистина имаше желание да бъде тук, Пол.

— Глупости! Това е голяма чест за теб. Той трябваше да е редом с теб. Що за съпруг е той, по дяволите? Някой трябва да си поговори с него!

Тази нощ тя лежеше самотна и не можеше да заспи. Филип бе на десет хиляди мили от нея. В съзнанието й звучаха думите на Пол Мартин: „Що за съпруг е той, по дяволите? Някой трябва да си поговори с него.“

Когато се завърна от Европа, Филип изглеждаше щастлив, че отново си е у дома. Донесе на Лара куп подаръци — изящна порцеланова фигурка от Дания, прекрасни кукли от Германия, копринени блузи, златна чантичка от Англия, в която имаше гривна с диаманти.

— Чудесна е — рече Лара. — Благодаря ти, скъпи.

На другата сутрин тя каза на Мариан Бел:

— Ще работя вкъщи целия ден.

Лара диктуваше на Мариан в кабинета си, а от хола се чуваха звуците на пианото. Филип свиреше. „Животът ни е толкова хубав така, мислеше Лара. Защо Филип иска да го развали?“

Уилям Елърби се обади на Филип.

— Поздравявам те. Чух, че турнето е преминало прекрасно.

— Така е. Европейската публика е страхотна.

— Обадиха ми се от управата на Карнеги Хол. Неочаквано имат свободна вечер следващия петък — на седемнадесети. Проявяваш ли интерес?

— И още как.

— Добре. Ще уточня условията. Между другото, смяташ ли да намалиш броя на концертите? — попита Елърби.

Филип бе изненадан.

— Да ги намаля ли? Не. Защо?

— Разговарях с Лара и тя ми намекна, че може би ще пожелаеш да правиш турнета само в Съединените щати. Може би е по-добре да поговориш с нея и…

— Да, добре — отвърна Филип. — Благодаря ти.

Той затвори телефона и отиде в кабинета на Лара. Тя диктуваше на Мариан.

— Може ли да останем сами? — помоли Филип.

— Разбира се — усмихна се Мариан и излезе.

Филип се обърна към Лара.

— Току-що ми се обади Уилям Елърби. Ти ли си му казала, че ще намаля задграничните си турнета?

— Може би съм споменала нещо такова. Мислех, че и за двама ни ще е по-добре, ако…

— Моля те, не го прави повече — каза Филип. — Знаеш колко много те обичам. Но освен съвместния ни живот всеки от нас има своята кариера. Нека да, се разберем така — аз няма да се бъркам в твоята, а ти няма да се бъркаш в моята. Нали е справедливо?

— Разбира се — отвърна Лара. — Съжалявам, Филип. Просто страшно ми липсваш всеки път — тя го прегърна. — Прости ми.

— Вече е простено и забравено.

Хауард Келър донесе у дома на Лара договори, които тя трябваше да подпише.

— Как върви?

— Чудесно.

— У дома ли си е пътуващият музикант?

— Да.

— Значи сега музиката е твоят живот, а?

— Музикантът. Не можеш да си представиш какъв прекрасен човек е той, Хауард.

— Кога ще дойдеш на работа? Имаме нужда от теб.

— След няколко дни.

— Добре — кимна Келър.

Започнаха да преглеждат документите, които бе донесъл.

На другата сутрин се обади Тери Хил.

— Лара, току-що ми позвъниха от Комисията по хазарта в Рино. Ще разглеждат въпроса относно твоето разрешително за казиното — рече адвокатът.

— Защо?

— Има обвинения, че наддаването е било манипулирано. Искат да се явиш и да дадеш показания на седемнадесети.

— Сериозно ли е? — попита Лара.

Адвокатът се колебаеше:

— Известни ли са ти някакви нередности при наддаването?

— Не, разбира се.

— Тогава няма защо да се безпокоиш. Ще дойда с теб в Рино.

— А какво ще стане, ако не се явя?

— Ще ти изпратят призовка. Ще бъде по-добре, ако се явиш доброволно.

— Добре.

Лара набра номера на личния телефон в кабинета на Пол Мартин. Той веднага отговори:

— Лара?

— Да, Пол.

— Отдавна не си използвала този телефон.

— Да. Обаждам се за Рино…

— Чух.

— Има ли наистина някакъв проблем?

Той се засмя.

— Загубилите наддаването ги е яд на теб.

— Сигурен ли си, че всичко е наред, Пол? — тя се поколеба: — Ние действително обсъждахме другите оферти.

— Това се прави постоянно, повярвай ми. Както и да е, няма начин да го докажат. Не се тревожи за нищо.

— Добре.

Тя остави слушалката и остана да седи замислена и разтревожена.

На обяд Филип каза:

— Предложиха ми да изнеса концерт в Карнеги Хол и аз приех.

— Чудесно — усмихна се Лара. — Ще си купя нова рокля. Кога ще бъде това?

— На седемнадесети.

Усмивката й угасна:

— О!

— Какво има?

— Боя се, че няма да мога да присъствам, скъпи. Трябва да бъда в Рино. Много съжалявам.

Филип сложи ръка върху нейната.

— Изглежда, че все не можем да се синхронизираме. Е, добре. Не се разстройвай. Ще има още много други концерти.

Лара се намираше в кабинета си в „Камерън Сентър“. Сутринта Хауард Келър й се бе обадил вкъщи.

— Мисля, че трябва да дойдеш. Имаме куп проблеми.

— След час ще бъда там.

Бяха по средата на съвещанието.

— Няколко сделки се провалиха — говореше Келър. — Застрахователната компания, която щеше да се настани в нашата сграда в Хюстън, банкрутира. Бяха единствените ни наематели.

— Ще намерим други — отвърна Лара.

— Няма да е толкова просто. Законът за данъчната реформа ни причинява загуби. Той вреди на всички, по дяволите! Конгресът ликвидира корпоративната защита от данъци и премахна повечето облекчения. Мисля, че ни предстои адски спад. Спестовните компании, с които работим, са загазили. „Дрексъл Бърнам Ламбърт“ може и да фалира. Облигациите се превръщат в бомба със закъснител. Имаме проблеми с пет-шест от нашите сгради. Две от тях са готови едва до половината. Без финансиране тези разходи ще ни съсипят.