Звездите светят над нас - Страница 77

Излезе в проливния дъжд. Духаше студен вятър, Петдесет и седма улица бе тъмна. Филип се отправи към Шесто Авеню, когато от сянката излезе едър мъж, облечен в дъждобран, и се приближи към него.

— Извинете — рече той, — как се стига до „Карнеги Хол“?

Филип се сети за стария виц и се изкуши да му каже „С упражнения“, но после посочи сградата зад себе си.

— Ето го там.

Докато Филип се обръщаше, мъжът го притисна към стената. В ръката му проблясваше смъртоносно острие на нож.

— Дай ми портфейла си.

Сърцето на Филип силно заби. Огледа се за помощ. В силния дъжд улицата бе пуста.

— Добре — отвърна Филип, — не се вълнувай. Вземи го.

Ножът опря в гърлото му.

— Слушай, не е нужно да…

— Млъквай! Просто ми го дай.

Филип бръкна в джоба си и измъкна портфейла. Мъжът го сграбчи със свободната си ръка и го прибра. Гледаше часовника на Филип. Пресегна се и го откъсна от китката му. Докато го вземаше, той сграбчи лявата ръка на Филип, стисна я здраво и замахна с острия като бръснач нож, прерязвайки китката му до костта. Филип силно извика от болка. Започна да шурти кръв. Мъжът избяга.

Изпаднал в шок, Филип гледаше как кръвта му се смеси с дъжда и закапа на улицата.

Припадна.

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

XXIX

Лара научи за станалото с Филип в Рино. Почти изпаднала в истерия, Мариан Бел й се обади по телефона.

— Много ли е лошо? — попита Лара.

— Още не знаем никакви подробности. Той е в отделението за спешна помощ в болницата „Рузвелт“.

— Веднага се връщам.

Шест часа по-късно Лара пристигна в болницата. Хауард Келър я чакаше. Изглеждаше потресен.

— Какво точно е станало? — попита Лара.

— Очевидно Филип е бил нападнат, след като е излязъл от „Карнеги Хол“. Намерили са го в безсъзнание на улицата.

— Много ли е сериозно?

— Прерязаната му е китката. Натъпкали са го с успокоителни, но е в съзнание.

Влязоха в стаята. Филип лежеше в леглото на системи.

— Филип… Филип… — гласът на Лара долиташе до него от много далеч.

Той отвори очи. Видя Лара и Хауард Келър — и двамата двойни. Устата му бе пресъхнала, чувстваше се замаян.

— Какво е станало? — промълви Филип.

— Наранили са те — отвърна Лара, — но ще се оправиш.

Филип погледна лявата си китка, която беше бинтована. Изведнъж си спомни.

— Аз бях… много ли е лошо?

— Не знам, любими — отвърна Лара. — Сигурна съм, че всичко ще се оправи. Лекарят ще дойде след малко.

Келър го успокои.

— В наши дни лекарите правят чудеса.

Филип отново се унасяше.

— Казах му да вземе каквото иска. Не биваше да ми наранява китката — промълви той. — Не биваше да ми наранява китката…

След два часа доктор Денис Стантън влезе в стаята и в момента, в който видя изражението му, Филип разбра какво щеше да му каже.

Филип пое дълбоко дъх:

— Слушам ви.

Доктор Стантън въздъхна.

— Съжалявам, че трябва да ви съобщя не особено добра новина, мистър Адлър.

— Много ли е лошо?

— Прекъснати са флексорните сухожилия, поради което няма да можете да движите пръстите си и ще ги чувствате постоянно схванати. Освен това са засегнати медианният и улнарният нерв — той посочи на своята ръка. — Медианният нерв влияе на палеца и първите три пръста, а улнарният — на всички пръсти.

Вълна на внезапно отчаяние заля Филип и той стисна здраво очи. След малко попита:

— Искате да кажете, че… че никога вече няма да мога да движа лявата си ръка?

— Да. Всъщност имате късмет, че изобщо останахте жив. Той е прерязал и артерията. Чудо е, че не сте умрял от кръвоизлива. Трябваше да направим шестдесет шева на китката ви.

Отчаян, Филип попита:

— Боже мой, съвсем нищо ли не можете да направите?

— Да, можем да имплантираме протеза, за да дадем известна възможност за движение, но то ще бъде съвсем ограничено.

„По-добре да ме беше убил“, отчаяно мислеше Филип.

— Когато ръката ви започне да оздравява, ще чувствате сериозни болки. Ще ги контролираме с медикаменти, но мога да ви уверя, че след време болките ще изчезнат.

„Но не и истинската болка, каза си Филип. Не и истинската.“

Беше попаднал в някакъв кошмар, от който нямаше изход.

Един детектив посети Филип в болницата. Той застана до леглото му. Беше от старата генерация, над шейсетте, уморен, а очите му сякаш бяха виждали вече всичко, и то неведнъж.

— Аз съм лейтенант Манчини. Съжалявам за случилото се, мистър Адлър. Как не можа да ви счупи крака, вместо това. Искам да кажа… ако изобщо трябваше да се случи.

— Разбирам какво искате да кажете — сухо отвърна Филип.

Хауард Келър влезе в стаята.

— Търся Лара — той съзря непознатия. — О, извинете.

— Тя е някъде тук — отвърна Филип. — Това е лейтенант Манчини. Хауард Келър.

Манчини го гледаше втренчено.

— Изглеждате ми познат. Срещали ли сме се някога?

— Не мисля.

Изведнъж лицето на Манчини просия.

— Келър! Боже мрй, играехте бейзбол в Чикаго.

— Така е. Откъде…?

— Едно лято бях селекционер на „Къбс“. Още те помня как хвърляше. Можеше да направиш голяма кариера.

— Да. Е, извинявайте — той погледна Филип. — Ще почакам Лара отвън. — И излезе.

Манчини се обърна към Филип:

— Видяхте ли мъжа, който ви нападна?

— Беше бял. Едър мъж. Около шест фута и два инча висок. Може би към петдесетте.

— Ще го разпознаете ли, ако го видите?

— Да — никога нямаше да забрави лицето му.

— Мистър Адлър, мога да ви помоля да разгледате много снимки на заподозрени престъпници, но честно казано, смятам, че само ще ви загубя времето. Имам предвид, че това не е особено сложно престъпление. В града има стотици подобни нападатели. Ако не бъдат заловени на местопрестъплението, обикновено успяват да се измъкнат — той извади бележника си. — Какво ви взе?