Звездите светят над нас - Страница 63

К оглавлению

— Колко красив град! — възкликна Лара.

— Никога ли не си била тук преди?

— Не.

— А сега дойде по работа.

Лара пое дълбоко дъх.

— Не.

Той я погледна озадачен:

— Мисля, че каза…

— Дойдох в Амстердам, за да те видя.

Той почувства неочаквана тръпка на щастие.

— Аз… много съм поласкан.

— Трябва да ти призная още нещо. Казах ти, че се интересувам от класическа музика. Това не е истина.

Ъгълчетата на устата му трепнаха в усмивка.

— Знам.

Лара изненадано го погледна.

— Знаеш ли?

— Професор Майърс ми е стар приятел. Обади ми се да ми каже, че ти преподава скоростен курс по Филип Адлър. Тревожеше се да не би да кроиш нещо против мен.

— Бил е прав. Обвързан ли си с някого?

— Искаш да кажеш нещо сериозно?

Лара изведнъж се почувства неудобно.

— Ако не те интересувам, аз ще си тръгна и…

Той взе ръката й в своята.

— Хайде да слезем на първата спирка.

Когато се върнаха в хотела, за Лара имаше един куп съобщения от Хауард Келър. Тя ги прибра в чантата си, без да ги прочете. В този миг нищо друго в живота не я интересуваше.

— В твоята стая или в моята? — небрежно попита Филип.

— Твоята.

Тя усещаше, че изгаря от нетърпение.

Струваше й се, че цял живот бе чакала този миг. Това ето, което й липсваше. Бе открила непознатия, в когото беше влюбена. Влязоха в стаята на Филип и двамата изгарящи от нетърпение. Филип я взе в прегръдките си и я зацелува нежно, внимателно, изучавайки я. Лара промълви: „Боже мой“ и започнаха да се събличат взаимно.

Внезапен гръм разкъса тишината в стаята. Сивите облаци в небето бавно разтвориха полите си все по-широко и заваля тих дъжд. Той започна кротко и нежно, чувствено галеше топлия въздух, облизваше стените на къщите, всмукваше меката трева, целуваше всички тъмни ъгълчета на нощта. Това беше топъл дъжд, разгулен и чувствен, плъзгащ се бавно, бавно надолу, но постепенно темпото се засили и премина в поройна, бушуваща буря, пламенна и взискателна, в необуздано пулсиране, в непрестанен, див ритъм, все по-силен, все по-бърз, докато най-после избухна в гръмотевична експлозия. Всичко свърши така внезапно, както бе започнало.

Лара и Филип лежаха изтощени в прегръдките си. Филип я притискаше до себе си и усещаше пулса на сърцето й. Спомни си реплика от някакъв филм: „Усети ли, че земята се движи? Господи, и още как!“ Филип мислеше: „Ако беше музика, тя щеше да е «Баркарола» от Шопеи или «Фантазия» от Шуман.“

Усещаше меките контури на тялото й, плътно притиснати до неговото, и отново започна да се възбужда.

— Филип… — гласът й бе дрезгав.

— Да?

— Би ли искал да дойда с теб в Милано?

Той усети, че се усмихва широко.

— О, боже, да!

— Добре — промълви Лара.

Тя се наведе над него и меката й коса започна да гали стройното му, стегнато тяло.

Отново заваля.

Когато най-после се прибра в стаяга си, Лара се обади на Келър.

— Събудих ли те, Хауард?

— Не — гласът му звучеше сънливо. — Винаги съм буден в четири часа сутринта. Какво става при теб?

Лара едва се сдържаше да не му каже, но отвърна:

— Нищо. Заминавам за Милано.

— Какво? Нямаме сделки в Милано.

„О, да, имаме“, щастливо си мислеше тя.

— Видя ли съобщенията ми?

Тя бе забравила. Виновно отвърна:

— Още не.

— Носят се слухове за казиното.

— Какво има?

— Има оплаквания от наддаването.

— Не се безпокой. Ако има някакъв проблем, Пол Мартин ще се погрижи за това.

— Както кажеш, шефе.

— Искам да изпратиш самолета ми в Милано. Нека пилотите ме чакат там. Ще ги потърся на летището.

— Добре, но…

— Върни се да си доспиш.

В четири часа сутринта Пол Мартин бе напълно буден. Беше оставил няколко съобщения на телефонния секретар в жилището на Лара, но тя не му се обаждаше. По-рано винаги го предупреждаваше, когато заминава. Нещо ставаше. Какво бе замислила? „Внимавай, любима, прошепна той. Много внимавай.“

XXII

В Милано Лара и Филип Адлър се настаниха в „Антика Локанда Солферино“ — очарователен хотел само с дванадесет стаи — и цялата сутрин страстно се любиха. После заминаха за Чернобия и обядваха край езерото Комо в красивата Вила д’Есте.

Вечерта концертът премина триумфално и приемната в „Ла Скала“ бе претъпкана от хора, които искаха да поздравят Филип.

Лара стоеше настрана и наблюдаваше заобиколилите го почитатели и обожатели, които го докосваха, искаха автографи, поднасяха му малки подаръци. Лара усети внезапен пристъп на ревност. Някои от жените бяха млади и красиви. Струваше й се, че всички са й ясни. Американка, облечена в елегантна вечерна рокля от Фенди, престорено свенливо рече:

— Ако сте свободен утре, мистър Адлър, аз ви каня на интимна малка вечеря във вилата си. Много интимна.

На Лара й идваше да удуши тази кучка. Филип се усмихна:

— Ъ… благодаря, но за съжаление съм зает.

Друга жена се опита да пъхне в ръката му ключа от хотелската си стая. Той поклати глава. Хвърли поглед към Лара и се ухили. Жените продължаваха да се тълпят около него.

— Lei era magnifico, maestro.

— Molto gentile da parte sua — отвръщаше Филип.

— L’ho sentita suonare il anno scorso. Bravo!

— Grazie — усмихваше се Филип.

Една жена го сграбчи за ръката:

— Sarebbe possibile cenare insieme?

Филип поклати глава:

— Ma non credo che sarai impossibile.

Лара имаше усещането, че това продължи безкрайно дълго. Най-после Филип си проби път до нея и прошепна:

— Хайде да се махаме оттук!

— Si! — засмя се Лара.

Отидоха в ресторанта на операта — „Бифи“. Щом влязоха вътре, посетителите, официално облечени за концерта, станаха прави и започнаха да ръкопляскат. Оберкелнерът ги отведе до една маса в центъра на залата.