Звездите светят над нас - Страница 62

Рециталът бе триумф. Зад кулисите бе пълно с народ. Филип отдавна се беше научил да разделя поканените на две групи — почитатели и други музиканти. Почитателите винаги бяха възторжени. Ако представлението бе успешно, поздравленията на музикантите бяха сърдечни, ако бе провал, поздравленията им бяха много сърдечни.

В Амстердам той имаше много горещи почитатели и точно тази вечер приемната на театъра бе изпълнена с тях. Той стоеше в центъра, усмихваше се, даваше автографи и бе търпеливо любезен със стотиците непознати. Неизменно някой питаше:

— Помните ли ме?

И Филип се преструваше, че си спомня:

— Лицето ви ми се струва много познато…

Той се сещаше за анекдота за сър Томас Бийчам, който измислил начин да скрива лошата си памет. Когато го питали: „Помните ли ме?“, големият диригент отвръщал: „Разбира се. Как сте? Как е баща ви? С какво се занимава?“ Всичко вървяло добре до един концерт в Лондон, когато на възклицанието на една млада жена „Изпълнението ви беше прекрасно, маестро! Помните ли ме?“, Бийчам отвърнал: „Разбира се, мила. Как е баща ви? Какво прави сега?“ Младата дама казала: „Татко е добре, благодаря. Все още е крал на Англия.“

Филип старателно раздаваше автографи и слушаше познати фрази:

— Вие накарахте Брамс да оживее…

— Не мога да ви опиша колко се развълнувах…

— Имам всички ваши албуми…

— Ще дадете ли автограф и за майка ми? Тя е голяма ваша почитателка…

Нещо го накара да вдигне поглед. На вратата стоеше Лара и го гледаше. Той изненадано разтвори очи.

— Извинете ме.

Проби си път до нея и взе ръката й.

— Каква прекрасна изненада! Какво правиш в Амстердам?

„Внимавай, Лара!“

— Имах работа тук, но когато разбрах, че ще даваш рецитал, не можех да не присъствам. — „Това бе съвсем невинно.“ — Беше чудесен, Филип.

— Благодаря… аз… — той прекъсна, за да подпише автограф. — Слушай, ако си свободна за вечеря…

— Свободна съм — бързо каза Лара.

Вечеряха в ресторант „Бали“. Когато влязоха в заведението, посетителите станаха прави и започнаха да ръкопляскат. „В Съединените щати този възторг щеше да бъде заради мен“, помисли си Лара. Но усещаше, че пламва само от присъствието му.

— Вашето посещение е голяма чест за нас, мистър Адлър — каза оберкелнерът, докато ги водеше към масата им.

— Благодаря ви.

Докато сядаха, Лара разгледа хората, които с възхищение зяпаха Филип.

— Те наистина те обичат, нали?

Той поклати глава.

— Това, което обичат, е музиката. Аз съм просто изпълнителят й. Разбрах това много отдавна. Когато бях много млад и може би малко арогантен, след като свърших солото си на един концерт, избухнаха страхотни аплодисменти. Аз се покланях на публиката, самодоволно усмихнат, а диригентът вдигна партитурата над главата си, за да напомни на всички, че всъщност ръкопляскат на Моцарт. Никога не забравих този урок.

— Нима не се уморяваш да свириш едно и също вечери наред?

— Не, защото няма два еднакви рецитала. Музиката може да е същата, но диригентът е друг, оркестърът е друг.

Поръчаха си вечерята й Филип продължи:

— Стараем се да направим всеки рецитал съвършен, но такова нещо не може да стане, защото работим с музика, а тя винаги е по-добра от нас. Трябва да премисляме отново всеки път музиката, за да пресъздадем смисъла, вложен от композитора.

— Никога ли не си доволен?

— Никога. Всеки композитор има свой характерен звук. Дали ще бъде Дебюси, Брамс, Хайдн, Бетховен… нашата цел е да уловим точно този звук.

Донесоха вечерята, която се състоеше от двадесет и два индонезийски специалитета, включващи различни видове месо, риба, пиле, юфка и два десерта.

— Как е възможно да се изяде всичко това? — засмя се Лара.

— Холандците имат добър апетит.

Филип не можеше да откъсне очи от Лара. Откри, че е абсурдно щастлив от присъствието й. Бе имал връзки с немалко красиви жени, но не беше срещал такава като Лара. Тя бе силна, същевременно невероятно женствена и съвсем несъзнаваща красотата си. Харесваше гърления й, чувствен глас. „Всъщност харесвам всичко у нея“, призна пред себе си Филип.

— Къде заминаваш оттук? — попита Лара.

— Утре ще бъда в Милано. След това — във Венеция и във Виена, в Париж, в Лондон и накрая — в Ню Йорк.

— Звучи много романтично.

Филип се разсмя.

— Не съм убеден, че бих използвал думата „романтично“. Става дума за несигурни самолетни разписания, непознати хотели, непрекъснато хранене в ресторанти. Но наистина нямам нищо против това, защото самият акт на свиренето е прекрасен. Ненавиждам синдрома „усмихни се!“

— Какво е това!

— Ами да си изложен непрекъснато на показ, да се усмихваш на хора, за които не даваш и пет пари, да живееш живота си сред непознати.

— Познавам това чувство — бавно каза Лара.

В края на вечерята Филип каза:

— Виж, след концерт винаги се чувствам много напрегнат. Искаш ли да се разходим по каналите?

— Ще ми бъде приятно.

Качиха се на едно корабче, което правеше тур по Амстел. Нямаше луна, но градът бе осветен от хиляди блестящи светлини. Пътуването по канала бе вълшебно. По високоговорителя се изсипваше информация на четири езика.

— В момента минаваме покрай вековни търговски къщи с богато украсени фронтони. Отпред виждате старинни църковни кули. Хиляда и двеста моста пресичат каналите, потънали в сянката на великолепни брястове…

Минаха покрай най-малката къща в Амстердам — широка колкото вратата й, покрай черквата Вестеркерк с короната на Хабсбургския император Максимилиан, под отварящия се дървен мост на Амстел, под тесния Магере Бруг, покрай множество шлепове, в които живееха стотици семейства.