Звездите светят над нас - Страница 61

К оглавлению

— Не, не. Няма нужда. Просто се интересувах. Благодаря ви.

— Няма нищо.

Лара влезе в кабинета на Келър.

— Хауард, трябва да замина за Амстердам.

Той изненадано я погледна.

— Какво има там?

— Просто една идея — уклончиво отговори тя. — Ще ти кажа, ако излезе нещо. Кажи да ми подготвят самолета.

— Забрави ли, че го изпрати в Лондон с Бърт? Ще им кажа утре да се върнат и…

— Искам да замина днес — тя сама се изненада от настойчивото си желание. — Ще летя с пътнически самолет — върна се в кабинета си и нареди на Кати: — Запази ми едно място в първа класа до Амстердам с Ка Ел Ем.

— Да, мис Камерън.

— Дълго ли ще отсъстваш? — попита Келър. — Насрочили сме съвещания, които…

— Ще се върна след ден-два.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Благодаря ти, Хауард. Този път — не.

— Разговарях с един приятел сенатор във Вашингтон. Мисли, че е възможно да се приеме закон, който да премахне повечето от данъчните облекчения в строителството. Ако го приемат, това ще убие данъците върху основните доходи и ще спре прогресивното намаляване на оценката на имота при определяне на данъците.

— Това би било глупаво. Ще нанесе щети на индустрията на недвижимите имоти.

— Знам. И той е против законопроекта.

— Много хора ще бъдат против. Няма да мине — предрече Лара, — на първо място…

Личният й телефон иззвъня. Лара го загледа втренчено. Той отново звънна.

— Няма ли да отговориш? — попита Келър.

Устата на Лара бе пресъхнала.

— Не.

Пол Мартин дълго слуша приглушения звън, после затвори слушалката. Дълго седя замислен за Лара. Струваше му се, че напоследък тя е станала по-недостъпна, по-хладна. „Може би имаше някой друг? Не. Тя ми принадлежи. Винаги ще бъде само моя.“.

Полетът с Ка Ел Ем мина приятно. Седалките в първа класа на просторния „Боинг 747“ бяха широки и удобни, стюардесите бяха внимателни.

Лара бе твърде неспокойна, за да яде или да пие каквото и да било. „Отивам в Амстердам неканена, а може би той ще е прекалено зает, дори да се види смен. Като тичам след него, вероятно губя всичките си шансове. Вече е късно.“

Тя се настани в „Гранд Хотел“ — един от най-хубавите в Амстердам.

— Ще ви предложим чудесен апартамент, мис Камерън — каза администраторът.

— Благодаря. Разбрах, че довечера има рецитал на Филип Адлър. Знаете ли къде ще свири?

— Разбира се, мис Камерън. В „Концертгебау“.

— Ще можете ли да ми намерите билет?

— С удоволствие.

Когато Лара влезе в апартамента, телефонът вече звънеше. Обаждаше се Хауард Келър.

— Добре ли пътува?

— Да, благодаря.

— Исках да ти съобщя, че разговарях с двете банки за имота на Седмо Авеню.

— И?

— Приеха с готовност — кънтеше гласът му.

Лара ликуваше.

— Казах ли ти! Това ще бъде нещо голямо. Искам да започнеш да събираш екип от архитекти, строители — нашата група — и други такива.

— Добре. Утре ще ти се обадя.

Тя затвори и се замисли за Хауард Келър. Беше толкова мил. „Аз съм късметлия. Винаги е до мен. Трябва да му намеря някоя чудесна жена.“

Преди концерт Филип Адлър винаги беше неспокоен. Сутринта бе репетирал с оркестъра, бе обядвал нещо леко, а после, за да не мисли за концерта, отиде на един английски филм. Гледаше, но съзнанието му бе завладяно от музиката, която щеше да свири вечерта. Не съзнаваше, че барабани с пръсти по облегалката на стола, докато съседът му не каза:

— Имате ли нещо против да престанете с този ужасен шум?

— Моля да ме извините — учтиво рече Филип.

Стана и излезе от киното. Заскита из улиците на Амстердам. Посети Райксмузеум, разходи се из ботаническата градина на свободния университет, позяпа по витрините на Хоофтстраат. В четири часа се върна в хотела да подремне. Нямаше представа, че в апартамента над неговия се намира Лара Камерън.

В седем часа вечерта Филип влезе през служебния вход в „Концертгебау“ — хубавия стар театър в сърцето на Амстердам. Фоайето вече бе изпълнено с подранили посетители.

В гримьорната Филип облече фрака си. Директорът на театъра нахлу при него.

— Всички билети са разпродадеш, мистър Адлър! Трябваше да върнем много хора. Ако беше възможно да останете още ден или два…, но знам, че графикът ви е много натоварен… Ще говоря с мистър Елърби отново да ни гостувате догодина.

Филип не го слушаше. Мислите му бяха съсредоточени в предстоящия рецитал. Най-после, като се извиняваше и се кланяше, директорът си тръгна. В съзнанието си Филип изпълняваше отново и отново музикалните произведения. Разсилният почука на вратата:

— На сцената са готови и ви чакат, мистър Адлър.

— Благодаря.

Беше време. Филип се изправи и протегна ръцете си напред. Те леко потрепваха. Притеснението преди концерт никога не изчезна. Така бе при всички големи пианисти — Хоровиц, Рубинщайн, Съркин. Филип усещаше, че стомахът му се бунтува, а сърцето му бие по-силно. „Защо се подлагам на тази агония?“, питаше се той. Но знаеше отговора. Хвърли последен поглед в огледалото, после излезе от гримьорната, мина по дългия коридор и заслиза по тридесет и трите стъпала, които водеха към сцената. Прожекторът го следваше, докато се приближаваше към пианото. Аплодисментите станаха оглушителни. Той седна пред пианото и нервността му като по чудо изчезна. Сякаш мястото му зае друг човек — спокоен, самоуверен, напълно владеещ положението. Той засвири.

Седнала сред публиката, Лара изпита трепетно вълнение, когато Филип излезе на сцената. Той излъчваше някаква хипнотична сила. „Ще се омъжа за него — мислеше Лара. Знам го.“ Тя се облегна назад и се остави да бъде завладяна от изпълняваната от него музика.