Звездите светят над нас - Страница 60

През всичките тези години Хауард Келър живееше в един малък апартамент на Уошингтън Скуеър. Когато една вечер Лара му дойде на гости, тя се огледа и рече:

— Това е като капан за плъхове. Трябва да се преместиш оттук.

По нейно настояване той се настани в една кооперация в жилищната част на града.

Една вечер двамата работиха до късно и когато най-после свършиха, Лара му каза:

— Изглеждаш напълно изтощен. Иди си у дома и се наспи, Хауард.

— Добра идея — прозя се той. — Ще се видим утре.

— Не бързай да идваш рано — отвърна Лара.

Келър се качи в колата си и потегли към къщи. Мислеше за сделката, която току-що бяха уредили, и за това, колко добре се справи Лара. Работата с нея го въодушевяваше. И едновременно го караше да изпитва чувство на неудовлетвореност. Някъде в подсъзнанието си той все се надяваше, че ще стане чудо. „Хауард, скъпи, сляпа ли съм била, та не съм го разбрала досега? Не ме интересува нито Пол Мартин, нито Филип Адлър. През цялото това време съм обичала само теб.“

Никакъв шанс!

Когато стигна до дома си, Келър извади ключ и го пъхна в ключалката. Не ставаше. Озадачен, той отново опита. Изведнъж вратата се отвори и се показа един непознат.

— Какво си въобразяваш, че правиш, по дяволите? — викна той.

Келър объркано го погледна:

— Аз живея тук.

— Как ли пък не!

— Но аз… — той изведнъж се осъзна. — Аз… извинете — заекна той, изчервен. — По-рано живеех тук и…

Вратата се трясна под носа му. Келър стоеше смутен. „Как можах да забравя, че се преместих. Преуморил съм се от работа.“

По средата на едно съвещание частният телефон на Лара иззвъня.

— Много си заета напоследък, бебче. Липсваш ми.

— Доста пътувах, Пол — тя не можа да се насили да му каже, че той също й е липсвал.

— Хайде днес да обядваме заедно.

Лара си припомни всичко, което той бе направил за нея.

— С удоволствие — отговори тя.

В никакъв случай не искаше да му причинява болка.

Обядваха в „Мистър Чоу“.

— Изглеждаш великолепно — каза й Пол. — Изглежда, че това, което правиш, ти се отразява добре. Как върви хотелът в Рино?

— Напредва много добре — ентусиазирано отвърна Лара. Следващите петнадесет минути му обясняваше подробностите. — Би трябвало след два месеца да сме готови за откриването.

В дъното на залата мъж и жена си тръгнаха. Мъжът бе с гръб към Лара, но й изглеждаше познат. Той се обърна за миг и тя зърна лицето му — Стив Мърчисън. Жената с него също й се струваше позната. Тя се наведе да си вземе чантата и сърцето на Лара подскочи. „Гъртруд Мийкс, моята секретарка!“

— Бинго! — тихо възкликна Лара.

— Какво има? — попита Пол.

— Нищо. Всичко е наред.

Лара продължи да му описва хотела. Когато се върна от обеда, Лара извика Келър.

— Спомняш ли си оня имот във Феникс, който оглеждахме преди няколко месеца?

— Да, отхвърлихме го. Ти каза, че не струва.

— Промених мнението си — тя натисна бутона на уредбата. — Гъртруд, бихте ли дошла, моля?

— Да, мис Камерън.

Гъртруд Мийкс влезе в кабинета.

— Искам да продиктувам писмо до братя Барън във Феникс.

Гъртруд започна да записва.

— Господа, преразгледах мнението си за имота в Скотсдейл и реших незабавно да го купя. Мисля, че след време това ще бъде моят най-ценен имот — Келър я гледаше втрещен. — По въпроса за цената ще се свържа с вас в следващите дни. С най-добри пожелания… Ще го подпиша.

— Да, мис Камерън. Това ли е всичко?

— Това е всичко.

Келър изчака Гъртруд да излезе от стаята и се обърна към Лара:

— Лара, какво правиш? Нали поискахме анализ на тези имоти. Те не струват. Ако ти…

— Успокой се. Няма да сключваме сделката.

— Но тогава защо…?

— Ако не греша, Стив Мърчисън ще ги купи. Днес видях Гъртруд да обядва с него.

Келър я зяпна:

— Да пукна!

— Искам да изчакаш два дни, след това се обади на Барън и питай за имота.

След два дни Келър влезе в кабинета й ухилен.

— Ти се оказа права. Мърчисън е налапал въдицата, и то до края. Той вече е горд собственик на петдесет акра земя, която не става за нищо.

Лара извика Гъртруд Мийкс:

— Да, мис Камерън?

— Уволнена сте — каза й Лара.

Гъртруд изненадано я погледна.

— Уволнена? Защо?

— Не ми харесва компанията, в която се движите. Вървете при Стив Мърчисън и му предайте думите ми.

Лицето на Гъртруд побеля.

— Но аз…

— Това е всичко. Ще помоля да ви изведат оттук.

В полунощ Лара се обади на своя шофьор Макс.

— Докарай колата пред входа.

— Да, мйс Камерън.

Колата я чакаше.

— Къде искате да отидете, мис Камерън? — попита Макс.

— Карай из Манхатън. Искам да видя това, което съм направила.

Той я гледаше неразбиращо.

— Моля?

— Искам да погледам своите сгради.

Потеглиха из града. Спряха при търговския център, жилищния квартал, при небостъргача. После идваха „Камерън Скуеър“, „Камерън Плаза“, „Камерън Сентър“ и скелетът на „Камерън Тауърс“. Седнала в колата, Лара втренчено гледаше всяка сграда, мислейки за хората, които живееха или работеха там. Тя се бе докоснала до живота на всички тях. „Направих този град по-хубав. Направих всичко, което исках. Но тогава защо не мога да си намеря място? Какво ми липсва?“ Знаеше отговора.

На другата сутрин Лара се обади на Уилям Елърби, мениджъра на Филип.

— Добър ден, мистър Елърби.

— Добър ден, мис Камерън. С какво мога да ви услужа?

— Питах се къде ли свири Филип Адлър тази седмица.

— Графикът на Филип е доста натоварен. Утре вечер ще бъде в Амстердам, после заминава за Милано, Венеция и… искате ли да ви кажа по-нататък…?