Звездите светят над нас - Страница 59

— Хайде да идем зад кулисите — предложи Лара.

Келър се обърна да я погледне. Гласът й трепереше от вълнение. Входът се намираше встрани от подиума за оркестъра. Пред него стоеше пазач, който спираше тълпата. Келър каза:

— Мис Камерън иска да види мистър Адлър.

— Той очаква ли ви?

— Да — отвърна Лара.

— Почакайте, моля — върна се след миг. — Моля заповядайте, мис Камерън.

Лара и Келър влязоха в приемната на артистите. Филип бе в центъра на тълпата, която го поздравяваше.

— Скъпи, никога не съм слушала по-изискано изпълнение на Бетховен. Ти си невероятен…

Филип отвръщаше: „Благодаря… благодаря, лесно е да се вдъхновиш от такава музика… благодаря, Андре е просто блестящ диригент… благодаря, за мен винаги е удоволствие да свиря тук…“

Той вдигна поглед, зърна Лара и я поздрави с познатата й усмивка.

— Извинете — запромъква се през тълпата към нея. — Не знаех, че ситук.

— Пристигнахме тази сутрин. Това е Хауард Келър — мой съдружник.

— Здравейте — сдържано поздрави Келър.

Филип се обърна към ниския набит мъж, застанал до него:

— Това е моят мениджър Уилям Елърби.

Те се поздравиха. Филип гледаше Лара:

— Довечера ще има прием в „Бевърли Хилтън“. Бихте ли…

— Ще ни бъде приятно — отвърна Лара.

Когато Лара и Келър пристигнаха в „Бевърли Хилтън“, видяха, че залата е пълна с музиканти и меломани, които говореха за музика: „Забелязали ли сте, че с приближаването към екватора почитателите стават по-експанзивни и по-буйни… когато Франц Лист свирел, пианото му се превръщало в оркестър… не съм съгласен с вас. Силата на Де Гроот не е в етюдите на Лист или Паганини, а по-скоро в Бетховен… трябва да овладееш емоционалния облик на концерта…“

„Музикантите и техният език!“ — рече си Лара.

Както обикновено Филип бе заобиколен от обожатели. Лара усещаше, че я обзема топлина само при вида му.

Филип я видя и я поздрави с широка усмивка:

— Много се радвам, че успя да дойдеш.

— Не бих изпуснала тази възможност.

Хауард Келър наблюдаваше двамата, докато разговаряха, и си мислеше: „Може би трябваше да се науча да свиря на пиано. Или може би просто трябва да приема действителността такава, каквато е.“ Струваше му се, че бе много отдавна, когато за пръв път видя умното, нетърпеливо и амбициозно момиче. Времето я бе пощадило, а за него то беше спряло.

— Утре трябва да се върна в Ню Йорк, но можем да закусим заедно — казваше Лара.

— Бих искал, ала рано сутринта заминавам за Токио.

Лара усети силно разочарование:

— Защо?

Той се засмя:

— Това ми е работата, Лара. Годишно изнасям сто и петдесет, а понякога и двеста концерта.

— Колко време ще отсъстваш този път?

— Осем седмици.

— Ще ми липсваш — тихо промълви Лара. „Нямаш представа колко ще ми липсваш.“

XXI

През следващите седмици Лара и Келър летяха до Атланта да проучват два терена в Ейнзли Парк и един в Дънуди.

— Дай ми цените за Дънуди — поиска Лара. — Там можем да построим жилищни кооперации.

От Атланта отлетяха за Ню Орлиънс. Два дни изучаваха деловия център на града, после един ден — езерото Пончартрейн. Лара хареса два парцела.

На другия ден след като се върнаха, Келър дойде при нея.

— Нямахме късмет с обекта в Атланта — рече той.

— Какво искаш да кажеш?

— Изпревариха ни.

Лара изненадано го погледна.

— Как е възможно? Обектите не бяха обявени на пазара.

— Знам. Изтекла е информация.

Лара сви рамене.

— Е, не можем винаги да печелим.

Следобед Келър й донесе още лоши новини.

— Изгубихме сделките в Пончартрейн.

Следващата седмица отлетяха до Сиатъл и огледаха Мърсър Айланд и Къркланд. Лара си хареса един парцел и когато се върнаха в Ню Йорк, каза на Келър:

— Хайде да го купим. Мисля, че от него ще се печелят добри пари.

— Хубаво.

На съвещанието на другия ден Лара попита:

— Изпрати ли оферта за Къркланд?

Келър поклати глава.

— Някой ни беше изпреварил.

Лара се замисли.

— Хауард, опитай се да разбереш кой действа под носа ни.

Трябваха му по-малко от двадесет и четири часа.

— Стив Мърчисън.

— Той ли ни отмъкна всичките сделки?

— Да.

— Значи някой тук се е раздрънкал.

— Така изглежда.

Лицето й бе мрачно. На другия ден Лара нае детективи, за да открият виновника, но те не постигнаха никакъв успех.

— Според нас всичките ви служители са чисти, мис Камерън. Никой от кабинетите ви или телефоните ви не се подслушва.

Бяха стигнали в задънена улица.

„Може би е било просто съвпадение“, убеждаваше се Лара. Но изобщо не вярваше в това.

Шестдесет и осем етажната жилищна сграда в Куинс бе завършена наполовина и Лара покани банкерите да дойдат и да разгледат как върви строежът. Колкото повече етажи имаше сградата, толкова по-скъпа беше. Шестдесет и осем етажната сграда имаше всъщност само петдесет и седем етажа. Лара научи този номер от Пол Мартин.

— Всички го правят — смееше се Пол. — Просто ще смениш номерата на етажите.

— Как така?

— Много просто. Първата група асансьори ще бъде от партера до двадесет и четвъртия етаж. Втората група от асансьори ще бъде от тридесет и четвъртия до шестдесет и осмия етаж. Непрекъснато го правят.

Заради профсъюзите съществуваха половин дузина фантоми на заплата — хора, които не съществуваха. Имаше директор по безопасността, координатор на строежа, надзирател по материалите и други, все с внушителни титли. В началото Лара се бе усъмнила в това.

— Не се безпокой — каза й Пол. — Това е част от цената на успешния бизнес.