Звездите светят над нас - Страница 58

Не бе споменал, че ще пътува.

— Не, благодаря.

„Е, това е, рече си Лара. Засега.“

Денят й приключи с посещение на Стив Мърчисън. Той бе едър мъж, с конструкцията на купчина тухли. Той се втурна в кабинета на Лара.

— Какво мога да направя за вас, мистър Мърчисън? — попита тя.

— Не си навирай носа в моите работи, по дяволите!

Лара спокойно го изгледа.

— Какъв е проблемът?

— Ти. Не обичам да ми се бъркат в сделките.

— Ако говорите за мистър Гутман…

— Точно за него говоря, по дяволите.

— Той предпочете моята сграда пред вашата.

— Ти го изигра, затова. Достатъчно дълго ме дразниш. Веднъж вече те предупредих. Втори път няма да те предупреждавам. В този град няма място за двама ни. Не знам къде са ти топките, но ги скрий, защото ако още веднъж ми направиш номер, ще ти ги отрежа!

И изфуча навън.

Вечерята с Пол в апартамента й бе напрегната.

— Изглеждаш загрижена, бебче — рече Пол. — Проблеми ли имаш?

Лара успя да се усмихне.

— Не, всичко е наред.

„Защо Филип не ми каза, че заминава?“

— Кога започва работата в Рино?

— Двамата с Хауард ще отлетим дотам следващата седмица. Би трябвало да можем да го открием след девет месеца.

— След девет месеца би могла да имаш бебе.

Лара изненадано го погледна.

— Какво?

Пол Мартин взе ръката й в своята.

— Знаеш, че съм луд по теб, Лара. Ти промени целия ми живот. Само ако нещата можеха да се развият по друг начин. Много бих искал да имаме деца.

Лара не можа да отговори нищо на това.

— Имам малка изненада за теб — той бръкна в джоба си и извади кутия за бижута. — Отвори я.

— Пол, вече си ми подарил толкова много…

— Отвори я.

В кутията имаше изящна диамантена огърлица.

— Чудесна е.

Той стана и тя усети ръцете му, които я докосваха, докато той закопчаваше огърлицата на врата й. Ръцете му се плъзнаха надолу, галейки гърдите й и той прошепна с пресипнал глас:

— Хайде да я изпробваме.

Пол я поведе към спалнята. Мислите на Лара се объркаха. Тя не беше влюбена в него и не й беше трудно да спи с него — като отплата за всичко, което бе направил за нея, но сега бе по-различно. Тя беше влюбена. „Аз съм глупачка, помисли си Лара. Може би никога вече няма да видя Филип.“

Тя се съблече бавно и неохотно, после двамата се намериха в леглото, Пол бе върху нея, в нея и стенеше:

— Бебче, луд съм за теб.

Лара вдигна очи, но лицето, което видя, бе на Филип.

Всичко вървеше гладко. Ремонтът на хотела в Рино бързо напредваше, „Камерън Тауърс“ щеше да бъде завършен в график, репутацията на Лара растеше. През последните месеци тя няколко пъти се обади на Филип Адлър, но той все беше на турне.

— Мистър Адлър е в Пекин…

— Мистър Адлър е в Париж…

— Мистър Адлър е в Сидни…

„Да върви по дяволите“, реши Лара.

През следващите шест месеца Лара успя да измъкне три обекта под носа на Стив Мърчисън.

Келър загрижен дойде да поговори с нея.

— Из града се говори, че Мърчисън отправя заплахи по твой адрес. Може би трябва да се откажем от конкуренцията с него. Той е опасен враг, Лара.

— Аз също съм опасна — отвърна Лара. — Може би той трябва да опита силите си в друг бизнес.

— Това не е шега, Лара. Той…

— Забрави го, Хауард. Току-що получих информация за един имот в Лос Анжелос. Още не е обявен на пазара. Ако действаме бързо, мисля, че ще успеем да го вземем. Сутринта излитаме.

Имотът беше на мястото на стария хотел „Билтмор“ и се простираше на пет акра. Един агент по недвижими имоти развеждаше Лара и Хауард.

— Първокачествен имот — говореше той, — да, сър. Няма да сгрешите. В тази област може да построите красив малък град… жилищни сгради, търговски центрове, театри, магазини…

— Не.

Той изненадано погледна Лара:

— Моля?

— За мен не представлява интерес.

— Така ли? Защо?

— Кварталът — отвърна Лара. — Мисля, че хората няма да се заселят в този район. Лос Анжелос се разраства на запад. Хората са като лемингите. Не можеш да ги накараш да тръгнат в обратна посока.

— Но…

— Ще ти кажа какво ме интересува: жилищни кооперации. Намери ми добро местоположение.

Лара се обърна към Хауард:

— Съжалявам, че си изгубихме времето. Връщаме се още днес следобед.

Когато се върнаха в хотела, Келър купи вестник.

— Я да видим как е днес пазарът.

Прегледаха вестника заедно. В раздела за развлечения видяха голяма реклама „ТАЗИ ВЕЧЕР В «ХОЛИВУД БОУЛ» — ФИЛИП АДЛЪР“. Сърцето на Лара трепна.

— Хайде да се върнем утре — рече тя.

Келър я изгледа.

— Кое те интересува — музиката или музикантът?

— Купи два билета.

Лара не беше идвала в „Холивуд Боул“. Най-големият естествен амфитеатър в света бе заобиколен от хълмовете на Холивуд, превърнати в парк, целогодишно отворен за посетители. В самия театър имаше места за осемнадесет хиляди зрители. Тази вечер там бе пълно и Лара чувстваше нетърпеливото очакване на тълпата. Музикантите започнаха да излизат на сцената, посрещани от ръкопляскания, които станаха по-ентусиазирани при появата на диригента Андре Превен. За миг настъпи тишина, после избухнаха силни аплодисменти — на сцената излезе Филип Адлър, елегантно облечен във фрак и бяла папийонка. Лара стисна ръката на Келър и прошепна:

— Нали е красив?

Келър не отговори.

Филип седна пред пианото и програмата започна. Неговото вълшебство веднага завладя публиката. Някаква мистика изпълни нощта. Звездите грееха високо в небето и осветяваха тъмните хълмове наоколо. Хиляди хора седяха мълчаливи, развълнувани от величието на музиката. Когато последните акорди на концерта затихнаха, от публиката се разнесе рев — хората наскачаха прави, ръкопляскаха и викаха. Филип стоеше пред тях и се покланяше.