Звездите светят над нас - Страница 57

— Не. Ти правиш милиони хора щастливи. Обичам да те слушам — тя пое дълбоко дъх. — Когато слушам да свириш „Воалите“ от Дебюси, аз се пренасям на самотен бряг и виждам мачтите на кораб, който отплува в далечината…

Той се усмихна.

— Да, и аз.

— А когато слушам изпълнението ти на Скарлати, аз съм в Неапол, чувам конете и каретите, виждам хората, които вървят по улиците… — тя виждаше по лицето му, че я слуша с удоволствие.

Тя изравяше всичко, запомнено от професор Майърс.

— С Барток ти ме отвеждаш в селцата на Централна Европа, при унгарските селяни. Ти рисуваш картини, в които аз потъвам.

— Много ме ласкаеш — каза Филип.

— Не, всяка моя дума е истина.

Вечерята им пристигна. Ядоха шатобриан с пържени картофи, салата Уолдорф, пресни аспержи и плодова торта за десерт. Пиха различни вина с всяко ястие. По време на вечерята Филип каза:

— Лара, говорим само за мен. Разкажи ми за себе си. Какво чувство изпитваш, като строиш тези огромни сгради из цялата страна?

Лара замълча за миг.

— Трудно е да се опише. Ти твориш с ръцете си. Аз създавам с ума си. Аз не строя физически сградата, но правя построяването й възможно. Представям си една мечта от тухли, бетон и стомана и я осъществявам. Създавам работа на стотици хора: архитекти, зидари, дизайнери, дърводелци, водопроводчици. Благодарение на мен те могат да издържат семействата си. Предлагам на хората да живеят удобно в красива среда. Строя привлекателни магазини, където да купуват това, което им е нужно. Строя паметници на бъдещето — тя стеснително се усмихна. — Нямах намерение да държа такава реч.

— Ти си удивителна, знаеш ли?

— Бих искала да го мислиш наистина.

Прекараха очарователна вечер и още преди края й Лара разбра, че е влюбена за първи път в живота си. Тя много се страхуваше, че ще се разочарова, че никой мъж не би могъл да се сравни с образа, живеещ във въображението й. Но Лохинвар бе оживял пред нея и тя бе развълнувана.

Когато се прибра вкъщи, Лара бе толкова възбудена, че не можа да заспи. Отново и отново преживяваше цялата вечер, целия разговор. Филип Адлър бе най-чаровният мъж, когото бе срещала. Телефонът иззвъня. Лара се усмихна и го вдигна. Понечи да каже: „Филип“, когато чу гласа на Пол Мартин:

— Само проверявам дали си се прибрала благополучно.

— Да — отвърна Лара.

— Как мина срещата?

— Добре.

— Хубаво. Хайде да вечеряме заедно утре.

Лара се поколеба.

— Добре.

„Дали ще имам проблеми?“

XX

На другата сутрин в дома й донесоха букет червени рози. „Значи и на него му е било приятно“, щастлива помисли Лара. Побърза да отвори картичката, прикрепена към цветята. На нея пишеше „Бебче, с нетърпение очаквам днешната ни вечеря. Пол.“

Лара усети силно разочарование. Цялата сутрин очакваше Филип да й се обади. Графикът й бе натоварен, но не можеше да се съсредоточи в работата си.

В два часа Кати каза:

— Дошли са новите секретарки за събеседването.

— Изпращай ми ги една по една.

Кандидатките бяха шест и всички имаха висока квалификация. Този ден изборът падна върху Гъртруд Мийкс. Тя беше над тридесетте, интелигентна и очевидно благоговееше пред Лара.

Лара прегледа препоръките й, които бяха впечатляващи.

— Вече сте работили в областта на недвижимите имоти.

— Да, госпожо, но не съм работила за шеф като вас. Честно казано, бих приела мястото дори и без заплата!

Лара се усмихна:

— Това едва ли ще се наложи. Имате добри препоръки. Добре, ще ви изпробваме.

— Много ви благодаря — тя почти се изчерви.

— Ще трябва да подпишете формуляр, че сте съгласна да не давате никакви интервюта и изобщо да не обсъждате работата на фирмата. Приемате ли?

— Разбира се.

— Кати ще ви покаже кое ще бъде вашето бюро.

В единадесет часа имаше съвещание за рекламата с Джери Таунзенд.

— Как е баща ти? — попита Лара.

— В Швейцария е. Лекарят казва, че има надежда — гласът му стана дрезгав. — Ако е така, дължи го на вас.

— Всеки заслужава своя шанс, Джери. Надявам се, че ще се оправи.

— Благодаря — той се изкашля. — Аз… не знам как да ви кажа колко съм благодарен…

Лара се изправи.

— Закъснявам за съвещание.

Тя излезе, а той остана загледан след нея.

Съвещанието й бе с архитектите на един обект в Ню Джързи.

— Добра работа сте свършили — каза Лара, — но бих желала да направите някои промени. Искам елипсовидна колонада с фоайета от трите страни и с мраморни стени. Променете покрива във форма на медна пирамида и с фар на върха, който да свети нощем. Ще имате ли проблеми?

— Не мисля, мис Камерън.

След съвещанието уредбата избръмча.

— Мис Камерън, търси ви един от техническите ръководители Реймънд Дъфи. Казва, че е спешно.

Лара вдигна телефона:

— Здравей, Реймънд.

— Имаме проблем, мис Камерън.

— Казвай.

— Току-що ни доставиха товар циментови блокове. Те са дефектни — имат пукнатини. Ще ги върна обратно, но първо исках да ви предупредя.

Лара се замисли.

— Много ли е лошо?

— Доста. Главното е, че не отговарят на нашите изисквания и…

— Можете ли да ги оправите?

— Предполагам, че да, но ще ни излезе скъпо.

— Поправете ги — рече Лара.

В другия край на линията настъпи тишина.

— Добре. Вие сте шефът.

Лара затвори телефона. В града имаше само двама доставчици на цимент и да ги настройва срещу себе си би било самоубийство.

В пет часа Филип все още не се беше обадил. Лара набра номера на фондацията му.

— Моля ви, Филип Адлър.

— Мистър Адлър замина на турне. Мога ли да ви бъда полезна?