Звездите светят над нас - Страница 56

— Винаги ли си знаел, че искаш да станеш пианист?

— Да.

Беше шестгодишен. Упражняваше се на пианото, когато баща му се втурна в стаята. „Не, не, не! Не правиш ли разлика между мажорен и минорен акорд? — косматият му пръст удари по нотния лист. — Това е минор, разбираш ли?“

„Татко, моля те, може ли да изляза? Приятелите ми ме чакат навън.“

„Не. Ще стоиш тук, докато го направиш както трябва.“

Беше осемгодишен. Онази сутрин беше свирил четири часа на пианото и вдигна ужасна кавга на родителите си.

„Мразя това пиано! — викаше той. — Не искам да го видя вече.“

Майка му отвърна: „Добре. Хайде сега да чуя още веднъж това анданте.“

Беше десетгодишен. Домът им беше пълен с гости, повечето от които стари приятели на родителите му от Виена. Всички бяха музиканти.

„Сега Филип ще ни изсвири нещо“, обяви майка му.

„Ще ни бъде приятно да чуем как свири малкият Филип“, снизходително казаха те.

„Изсвири нещо от Моцарт, Филип.“

Филип огледа отегчените им физиономии и ядосан седна пред пианото. Те продължиха да си говорят.

Той засвири, пръстите му полетяха по клавишите. Разговорите изведнъж секнаха. Той свиреше една соната от Моцарт и музиката сякаш оживя. В този миг той бе Моцарт и изпълваше стаята с вълшебството на маестрото.

Когато пръстите му изсвириха последните акорди, настъпи благоговейна тишина. Приятелите на родителите му се втурнаха към пианото, говореха развълнувано, обсипваха го с похвали. Той слушаше аплодисментите и хвалебствията им и за него това бе мигът на прозрението, когато разбра кой е и какво иска в живота.

— Да, винаги съм знаел, че искам да стана пианист — каза Филип на Лара.

— Къде си учил пиано?

— До четиринадесетата ми година ме учеше майка ми, а след това ме изпратиха в института „Къртис“ във Филаделфия.

— Това доставяше ли ти радост?

— Много голяма.

Беше на четиринадесет години, самотен в един град без никакви приятели. Институтът по музика „Къртис“ се помещаваше в четири сгради от началото на века близо до филаделфийския Ритънхаус Скуеър. Това беше американският еквивалент на Московската консерватория на Виардо, Егоров и Торадзе. Тук бяха учили Самюъл Барбър, Ленард Бърнстайн, Джон Карло Меноти, Питър Съркин и десетки други блестящи музиканти.

— Не се ли чувстваше самотен там?

— Не.

Бе нещастен. Никога досега не се бе отделял от дома. Бе се явил на прослушване в института и когато го приеха, той осъзна внезапно, че пред него започва нов живот, че вече никога няма да се върне у дома. Преподавателите веднага откриха таланта на малкото момче. Учители по пиано му бяха Изабел Венгерова и Рудолф Съркин. Филип изучаваше пиано, теория, хармония, оркестрация и флейта. Когато не учеше, свиреше камерна музика заедно с другите ученици. Пианото, на което го караха да се упражнява още от тригодишен, сега бе станало център на живота му. За него то се превърна във вълшебен инструмент, от който пръстите му можеха да изтръгнат романтика, страст и гръмотевици. То говореше на универсален език.

— Когато бях на осемнадесет години, изнесох първия си концерт с Детройтския симфоничен оркестър.

— Страхуваше ли се?

Беше ужасен. Разбра, че едно е да свири пред група приятели, а съвсем друго — да се изправи пред огромна аудитория от хора, платили, за да го слугиат. Нервно крачеше зад сцената, когато режисьорът го сграбчи за ръката: „Излизай. Твой ред е.“ Никога нямаше да забрави чувството, когато излезе на сцената и публиката заръкопляска. Той седна пред пианото и напрежението му в миг изчезна. След този момент животът му се превърна в един маратон от концерти. Той обикаляше Европа и Азия и след всяко турне репутацията му нарастваше. Известният артистичен импресарио Уилям Елърби се съгласи да му стане представител. Само след две години Филип Адлър бе много търсен навсякъде.

Филип погледна Лара и се усмихна:

— Да. И сега все още се страхувам преди концерт.

— А как минават турнетата?

— Никога не скучаем. Веднъж бях на турне с Филаделфийския симфоничен оркестър. Бяхме в Бюрксел и трябваше да заминем за концерт в Лондон. Летището беше затворено поради мъгла и ни откараха до летище „Схипхол“ край Амстердам. Но там ни обясниха, че чартърният самолет е малък и музикантите трябва да вземат или инструментите си, или багажа си. Те естествено предпочетоха инструментите. Пристигнахме в Лондон точно преди, началото на концерта. Свирихме по джинси, гуменки и небръснати.

Лара се засмя.

— Обзалагам се, че на публиката й е харесало.

— Така е. Друг път трябваше да изнеса концерт в Индиана, но пианото беше заключено в един килер и никой нямаше ключ от него. Трябваше да разбием вратата.

Лара се изкиска.

— Миналата година трябваше да свиря концерт от Бетховен в Рим. Един музикален критик писа: „Изпълнението на Адлър беше скучно, фразировката на финала бе изцяло несполучлива. Темпото бе твърде бавно, накъсвайки пулса на произведението.“

— Ужасно! — съчувствено възкликна Лара.

— Ужасното е, че аз изобщо не съм давал този концерт. Бях изпуснал самолета!

Лара нетърпеливо се наведе към него:

— Разказвай още.

— Ами веднъж в Сао Паоло по средата на един концерт от Шопен педалите на пианото паднаха.

— И ти какво направи?

— Завърших без педали. Друг път пианото ми се подхлъзна в другия край на сцената.

Когато говореше за работата си, гласът на Филип се изпълваше с ентусиазъм.

— Аз съм щастливец. Прекрасно е да можеш да трогваш хората, да ги пренасяш в друг свят. Музиката подарява на всеки от тях по една мечта. Понякога мисля, че музиката е единственото нормално нещо, останало в този ненормален свят — той смутено се засмя. — Не исках да прозвучи толкова надуто.