Звездите светят над нас - Страница 55

— Разкажете ми за Бетховен.

— Труден Човек. Бил толкова нещастна личност, че по средата на големия си успех решил, че не харесва това, което е създал, и преминал към по-дълги и по-емоционални композиции като „Ероика“ и „Патетична“…

— Шопен?

— Шопен бил критикуван, че пише само музика за пиано, и критиците по негово време го наричали ограничен…

По-късно:

— Лист можел да свири Шопен по-добре от самия Шопен…

На другия ден:

— Има разлика между френски и американски пианист. Французите харесват чистотата и елегантността на тона. По традиция техническата им школовка се основава на jeu perle — съвършена перлена изравненост на артикулацията със сигурна китка…

Всеки ден те слушаха някой запис на Филип и го обсъждаха. В края на втората седмица професор Майърс рече:

— Трябва да призная, че съм поразен, мис Камерън. Вие наистина сте много усърдна ученичка. Може би трябва да се захванете с някакъв инструмент…

Лара се разсмя.

— Хайде да не се увличаме — тя му подаде един чек. — Заповядайте.

Нямаше търпение да дочака завръщането на Филип в Ню Йорк.

XIX

Денят започна с добра новина. Звънна й Тери Хил:

— Лара?

— Да?

— Току-що се обадиха от Комисията по хазарта. Имаш разрешително.

— Това е чудесно, Тери!

— Ще ти разкажа подробностите, когато те видя, но ти е дадена зелена светлина. Явно адски силно впечатление си направила на комисията.

— Веднага започвам подготовката — отвърна Лара. — Благодаря ти.

Лара съобщи новината на Келър.

— Страхотно. Ще имаме нужда от тези пари в брой. Това би решило много от проблемите ни…

Лара разглеждаше графика си.

— Може да отлетим до там във вторник и да започнем да действаме.

Кати й позвъни:

— На втора линия е някой мистър Адлър. Да му кажа ли…?

Лара изведнъж се притесни.

— Ще се обадя — тя вдигна телефона: — Филип?

— Здравей. Върнах се.

— Радвам се.

„Липсваше ми.“

— Знам, че се обаждам късно, но се питах дали не си свободна тази вечер?

Тя имаше уговорка да вечеря с Пол Мартин.

— Да. Свободна съм.

— Прекрасно. Къде би искала да вечеряме?

— Няма значение.

— „Ла Кот Баск“?

— Добре.

— Искаш ли да се срещнем там в осем часа?

— Да.

— До довечера.

Лара затвори телефона, като се усмихваше.

— Това Филип Адлър ли беше? — попита Келър.

— Аха. Ще се омъжа за него.

Келър я гледаше изумен.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

Това беше шок за него. „Ще я загубя, помисли Келър, след малко си рече: Кого лъжа? Никога не бих могъл да я имам.“

— Лара… та ти почти не го познаваш!

„Познавала съм го цял живот.“

— Не искам да направиш грешка.

— Няма. Аз… — Прекъсна я звънът на телефона, който бе инсталирала заради Пол Мартин. Лара го вдигна: — Здравей, Пол.

— Здравей, Лара. В колко часа ще се видим за вечеря? В осем?

Тя изпита внезапно чувство на вина.

— Пол… довечера няма да мога. Яви се нещо непредвидено. Точно щях да ти се обадя.

— О? Всичко наред ли е?

— Да. Едни хора дойдоха току-що от Рим — поне това бе истина — и трябва да се видим.

— Нямам късмет. Друг път.

— Разбира се.

— Чух, че разрешителното за хотела в Рино е дадено.

— Да.

— Ще се забавляваме добре с него.

— Очаквам го с нетърпение. Съжалявам за тази вечер. Утре ще ти се обадя.

Лара бавно затвори слушалката.

Келър я наблюдаваше. Тя видя неодобрението, изписано на лицето му.

— Нещо притеснява ли те?

— Да. Цялото това модерно оборудване.

— За какво говориш?

— Мисля, че имаш прекалено много телефони в кабинета си. Той е опасен човек, Лара.

Лара се наежи.

— Този опасен човек няколко пъти ни спасява кожата, Хауард. Има ли още нещо?

Келър поклати глава:

— Не.

— Добре. Да се върнем към работата.

Когато тя пристигна в „Ла Кот Баск“, Филип вече я чакаше. Докато вървеше към него, хората се обръщаха да я видят. Филип стана да я посрещне и сърцето на Лара заби по-бързо.

— Надявам се, че не съм закъсняла.

— Съвсем не — той я гледаше с възхищение, очите му бяха топли. — Изглеждаш прекрасно.

Тя се бе преобличала пет-шест пъти. „Дали да облека нещо просто, или нещо елегантно, или нещо по-секси?“ Най-накрая бе избрала един обикновен костюм от Диор.

— Благодаря.

Когато седнаха, Филип каза:

— Чувствам се като идиот.

— Защо?

— Изобщо не свързвах името ти с онази Камерън. А това си ТИ.

— Признавам се за виновна — засмя се тя.

— Боже мой! Ти си хотелската верига, жилищните кооперации, административните сгради. Където и да пътувам, виждам името ти из цялата страна.

— Това е добре. Ще ти напомня за мен.

Той я разглеждаше.

— Мисля, че нямам нужда от напомняне. Омръзнало ли ти е да ти казват, че си много красива?

Тя понечи да отвърне: „Радвам се, че ме намираш красива“, но се чу да пита:

— Женен ли си? — искаше й се да си отхапе езика.

Той се усмихна.

— Не. За мен е невъзможно да се оженя.

— Защо? — за миг тя затаи дъх. „Да не би да е…“

— Защото по-голямата част от времето съм на турнета. Една вечер съм в Будапеща, следващата — в Лондон или в Париж, или в Токио.

Усети, че я залива вълна на облекчение.

— Разкажи ми за себе си, Филип.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

Той се засмя.

— Това ще ни отнеме най-малко пет минути.

— Не. Говоря сериозно. Наистина искам да те опозная.

Той пое дълбоко дъх.

— Ами родителите ми са от Виена. Баща ми беше диригент, а майка ми — учителка по пиано. Избягали от Виена заради Хитлер и се установили да живеят в Бостън. Там съм роден.