Звездите светят над нас - Страница 6

— Ти си глупак, Джеймс, но аз няма да хвърлям пари на вятъра.

Женитбата, която трябваше да бъде спасение за Джеймс Камерън, се превърна в нещастие, защото той трябваше да издържа вече и жена, а нямаше работа.

На помощ му се притече Шон Макалистър. Градският банкер беше нафукан петдесет и пет годишен мъж, нисък, набит, дори шишкав, със слабост към жилетките, украсени с тежък златен ланец за часовник. Бе дошъл в Глейс Бей преди двадесет години и веднага бе оценил съществуващите възможности. В града постоянно прииждаха миньори и дървари, които търсеха подслон. Макалистър би могъл да финансира построяването на жилища за тях, но той имаше по-добри планове. Бе изчислил, че ще му излезе по-евтино да събере мъжете в пансиони. За две години построи един хотел и пет пансиона, които винаги бяха пълни.

Трудно намираше управители, тъй като работата беше уморителна. Тяхно задължение беше да се грижат всички стаи да бъдат заети, да наблюдават готвенето, да поднасят храната, да поддържат помещенията чисти. А що се отнася до заплащането, Шон Макалистър не беше човек, който хвърля пари на вятъра.

Управителят на един от пансионите тъкмо бе напуснал и Макалистър реши, че Джеймс Камерън е подходящ кандидат. От време на време Камерън бе заемал малки суми от банката и бе просрочил изплащането на един заем. Макалистър изпрати да го повикат.

— Имам работа за теб — каза той.

— Така ли?

— Късметлия си. Току-що се освободи чудесно място.

— В банката, нали? — попита Джеймс Камерън. Допадаше му мисълта да работи в банка. Там, където има много пари, винаги се намира начин да сложиш част от тях в джоба си.

— Не, не в банката — отвърна Макалистър. — Ти си много представителен младеж, Джеймс, и смятам, че би могъл много добре да работиш с хората. Искам да поемеш Пансиона ми на Кейбълхед Авеню.

— Пансион ли казахте? — в гласа на младежа прозвуча презрение.

— Имаш нужда от покрив над главата си — изтъкна Макалистър. — Двамата с жена ти ще ползвате безплатно една стая, храна и ще получаваш малка заплата.

— Колко?

— Ще бъда щедър към теб, Джеймс. Двадесет и пет долара седмично.

— Двадесет и…

— Ако желаеш. Имам и други кандидати.

В крайна сметка Джеймс Камерън нямаше друг избор.

— Приемам.

— Добре. Между другото всеки петък Ще събираш наемите от другите пансиони и в събота ще ми предаваш парите.

Когато Джеймс Камерън съобщи новината на Пеги, тя се ужаси.

— Но ние не знаем как се ръководи пансион, Джеймс.

— Ще се научим. Ще си поделяме работата.

И тя му повярва.

— Добре. Ще се справим.

И се справяха — всеки по своему.

Няколко пъти през тези години Джеймс Камерън имаше възможност да започне по-добра, по-достойна и по-добре платена работа, но той твърде много се наслаждаваше на неудачите си, за да се откаже от тях.

— Защо да си правя труда? — мърмореше той. — Когато Съдбата е против теб, нищо добро няма да излезе.

И сега в септемврийската нощ той си мислеше: „Дори и при курвите не ме оставят на мира. Проклета да е жена ми!“

Излезе от заведението на мадам Кърсти и усети студения септемврийски вятър.

„Я по-добре да се подкрепя преди главоболията, които ме чакат.“ реши Джеймс Камерън и се отби в „Стария моряк“.

Час по-късно той се заклатушка към пансиона в Ню Абърдийн — най-бедния квартал на Глейс Бей.

Когато най-после пристигна, бе посрещнат от пет-шест разтревожени наематели.

— Докторът е при Пеги — каза един от мъжете. — Побързай, човече!

Залитайки, Джеймс влезе в тясната, мрачна задна стаичка, която обитаваха с жена му. От съседната стая се чуваше слаб плач на новородено. Пеги лежеше неподвижна. Доктор Патрик Дънкан се бе надвесил над нея. При влизането на Джеймс той се обърна.

— К’во става тук? — попита Джеймс.

Лекарят се изправи и го изгледа с отвращение.

— Трябваше да накарате жена си да дойде при мен — рече той.

— Що да дава грешни пари? Тя просто ражда. К’во толкова…?

— Пеги е мъртва. Направих всичко възможно. Роди близнаци. Не можах да спася момчето.

— О, боже! — захленчи Джеймс Камерън. — Отново Съдбата!

— Какво?

— Съдбата. Винаги е била срещу мен. Сега ми отне детето. Не…

Влезе медицинска сестра, която носеше увито в одеяло бебенце.

— Ето дъщеря ви, мистър Камерън.

— Дъщеря? К’во да я правя, по дяволите? — езикът му все повече надебеляваше.

— Отвращаваш ме, човече — рече доктор Дънкан.

Сестрата се обърна към Джеймс:

— Ще остана до утре да ви покажа как да се грижите за нея.

Джеймс Камерън погледна малкото сбръчкано вързопче и с надежда си помисли: „Може би тя също ще умре.“

През първите три седмици никой не бе сигурен, че бебето ще оживее. Идваше кърмачка, която го хранеше. Най-сетне един ден докторът каза:

— Дъщеря ти ще оживее — погледна Джеймс Камерън и тихичко добави: — Бог да пази горкото дете.

— Мистър Камерън, трябва да дадете име на детето — рече кърмачката.

— По дяволите, хич не ме е грижа как ще я наричате. Ти й дай име.

— Защо не я кръстим Лара? Толкова е хубаво…

— Както щеш, по дяволите!

И така я кръстиха Лара.

В живота на Лара нямаше никой, който да се грижи за нея или да я възпитава. Пансионът бе пълен с мъже, твърде заети със собствения си живот, за да обръщат внимание на бебето. Единствената жена беше Берта — огромната шведка, която готвеше и чистеше.

Джеймс Камерън твърдо бе решил да няма нищо общо с дъщеря си. Запазвайки я жива, Съдбата го бе изиграла за пореден път. Вечер той сядаше с бутилка уиски в дневната и се оплакваше.