Звездите светят над нас - Страница 7

— Това дете уби жена ми и сина ми.

— Не бива да говориш така, Джеймс.

— ’Ми така е. Синът ми щеше да порасне голям и силен. Да стане умен, богат и да се грижи добре за стария си баща.

Наемателите го оставяха да си мърмори несвързано.

Няколко пъти Джеймс Камерън се опита да се свърже с тъста си Максуел, надявайки се той да го отърве от детето, но старецът просто бе изчезнал. „Ако зависи от късмета ми, то старият глупак положително е умрял“, мислеше той.

Глейс Бей беше град от временно пребиваващи жители и наемателите в пансиона постоянно се сменяха. Идваха от Франция, от Китай, от Украйна. Имаше италианци, ирландци и гърци. Те бяха дърводелци и шивачи, водопроводчици и обущари. Тълпяха се по Мейн Стрийт, по Бел Стрийт, по Норт Стрийт и Уотър Стрийт, по крайбрежието. Бяха дошли да работят в мините, да секат дърва, да ловят риба. Глейс Бей беше граничен град — примитивен и суров. Най-противното нещо беше времето. Зимите бяха сурови, падаше много сняг, който се запазваше чак до април, а поради дебелия лед в залива дори април и май бяха студени и ветровити. От юли до октомври валеше дъжд.

В града имаше осемнадесет пансиона, някои от тях за по седемдесет и пет души. В пансиона, чийто управител беше Джеймс Камерън, живееха двадесет и четирима наематели, предимно шотландци.

Без да го съзнава, Лара копнееше за обич. Нямаше играчки или кукли, които да обича, нито приятелчета, с които да играе. Нямаше никого освен баща си. Правеше му дребни детински подаръчета с отчаяното желание да му угоди, но той или не им обръщаше внимание, или се присмиваше.

Когато беше на пет години, Лара чу баща си да казва на един от наемателите:

— Знаеш ли, не трябваше да умре другото дете. Синът ми беше този, който трябваше да остане жив.

Вечерта Лара плака, докато заспа. Толкова много обичаше баща си. И толкова силно го мразеше.

Шестгодишната Лара приличаше на рисунка от Кийн — огромни очи на бледо, слабо лице. Тази година дойде нов наемател. Казваше се Мънго Максуин и беше едър като мечка. Той веднага обикна малкото момиченце.

— Как се казваш, девойче?

— Лара.

— Е, хубаво име за хубаво дете. А ходиш ли на училище?

— Училище ли? Не.

— Защо?

— Не знам.

— Трябва да видим тая работа.

Той потърси Джеймс Камерън.

— Разбрах, че детето ти не ходи на училище.

— За к’во й е? Тя е момиче. Не й трябва ни’кво училище.

— Бъркаш, човече. Тя трябва да получи образование, за да има някакъв шанс в живота.

— Я остави това — рече Джеймс. — Чиста загуба на време.

Но Максуин бе настоятелен и най-после, за да го остави на мира, Джеймс Камерън се съгласи. Така джеремето нямаше да му се мярка пред очите поне по няколко часа на ден.

Мисълта, че ще ходи на училище, ужасяваше Лара. През време на краткия си живот тя бе обитавала света на възрастните и почти не бе контактувала с други деца.

Следващия понеделник Дебелата Берта я остави в основното училище „Сейнт Ан“, където отведоха Лара в кабинета на директорката.

Директорката мисис Къмингс беше побеляла жена на средна възраст — вдовица с три деца. Тя огледа дрипаво облеченото момиченце, което стоеше пред нея и усмихнато рече:

— Лара. Какво хубаво име. На колко години си, миличко?

— На шест — тя едва сдържаше сълзите си.

„Детето изпитва ужас“, рече си мисис Къмингс.

— Е, радваме се, че си сред нас, Лара. Ще ти бъде приятно и ще научиш много неща.

— Не мога да остана тук — изведнъж изтърси Лара.

— Защо?

— Ще липсвам много на татко — тя отчаяно се мъчеше да не се разплаче.

— Е, ще идваш тук само по няколко часа на ден.

Лара се остави да я отведат в класната стая, пълна с деца. Сложиха я да седне най-отзад.

Учителката мис Търкъл усилено пишеше букви на черната дъска.

— С „А“ се пише думата автомобил — каза тя. — С „Б“ — буквар. Кой ще каже какво се пише с „В“?

Една ръчичка се вдигна:

— Вода.

— Много добре, а с „Г“?

— Гора.

— А с „Д“?

— Дете.

— Отлично. Може ли някой да се сети за дума, която започва с „Е“?

— Еба ти! — обади се Лара.

Лара беше най-малката в класа, но на мис Търкъл й се струваше най-възрастна в много отношения. У нея имаше зрялост, която будеше безпокойство.

— Като че ли е възрастен човек, който чака да порасне физически — казваше учителката й на мисис Къмингс.

През първия ден по обед другите деца наизвадиха пъстри кутии с храна, ябълки, курабии, сандвичи, увити в пергаментова хартия.

Никой не се бе сетил да приготви обед за Лара. Мис Търкъл я попита:

— Къде ти е обедът, Лара?

— Не съм гладна — упорито отвърна Лара. — Ядох много на закуска.

Повечето от ученичките бяха добре облечени, с чисти поли и блузи. Няколкото избелели карирани рокли и овехтели блузи, които Лара имаше, й бяха станали малки. Тя се обърна към баща си.

— Трябват ми дрехи за училище.

— Така ли? ’Ми аз да не съм пълен с пари? Поискай нещо безплатно от Армията на спасението.

— Това е милостиня, татко.

Баща й силно я зашлеви през лицето.

Децата в училището знаеха игри, за които Лара не беше и чувала. Момичетата имаха кукли и играчки. Някои бяха готови да играят с нея, но Лара болезнено съзнаваше, че нищо от това не й принадлежи. Имаше и още нещо. В следващите години Лара надзърна в един друг свят, свят, в който децата имаха майки и бащи, а те им даваха подаръци, празнуваха рождените им дни, обичаха ги, прегръщаха ги и ги целуваха. За пръв път Лара започна да разбира колко много й липсва в живота, Това я караше да се чувства още по-самотна.

Пансионът беше друг вид училище. Това бе международен микрокосмос. Лара се научи да познава произхода на наемателите по имената им. Мак бе от Шотландия… Ходър и Пайк — от Нюфаундланд… Шиасон и Окоан — от Франция… Дудаш и Косик — от Полша. Пансионерите бяха дървари, рибари, миньори и търговци. Събираха се в голямата трапезария за закуска и за вечеря и разговорите им очароваха Лара. Всяка група имаше свой тайнствен език.