Звездите светят над нас - Страница 5

— Баща ми строеше сгради в Едмънтън, Калгари и Онтарио. Бизнесът с недвижими имоти беше за него нещо като любима игра. Той ме научи на нея още докато бях много млада и аз също я заобичах.

Гласът й бе изпълнен с чувство.

— Трябва да разберете едно нещо, мистър Томпсън. Това, което правя, няма нищо общо с парите, с тухлите или с желязото, необходими за една сграда. Това, което има значение за мен, са хората. Аз мога да им предоставя удобни места за работа и за живеене, места, където да създадат семейства и да водят нормален живот. За баща ми това беше важното, то стана важно и за мен.

Хю Томпсън вдигна поглед.

— Спомняте ли си своя пръв опит в бизнеса с недвижими имоти?

Лара се приведе напред.

— Разбира се. На осемнадесетия ми рожден ден татко ме попита какъв подарък бих искала. В Глейс Бей идваха много нови хора, ставаше пренаселено. Чувствах, че градът се нуждае от жилищен фонд. Казах на баща си, че искам да построя малък жилищен блок. Той ми даде парите като подарък, но след две години аз бях в състояние да му ги върна. Тогава взех заем от една банка, за да построя втората си сграда. Когато станах на двадесет и една години, притежавах вече три сгради и всичко бе минало успешно.

— Баща ви сигурно е бил много горд с вас.

Топлата й усмивка отново грейна.

— Да. Нарекъл ме е Лара. Това е старо шотландско име, но идва от латински. Означава „известна“ или „прочута“. Още като бях малка, баща ми казваше, че един ден ще бъда прочута — усмивката й угасна. — Той умря прекалено млад от инфаркт. — Тя помълча. — Всяка година посещавам гроба му в Шотландия… Беше ми прекалено тежко, за да остана у дома без него. Реших да се преместя в Чикаго. Имах планове за малки хотели тип „бутик“. Убедих един банкер да ме финансира. Хотелите имаха успех — тя сви рамене. — А останалото, както се казва, е история. Предполагам, един психиатър би казал, че не съм създала тази империя просто заради себе си. В известен смисъл това е в памет на моя баща. Джеймс Камерън беше най-прекрасният човек, когото съм познавала.

— Сигурно много го обичахте.

— Да. И той много ме обичаше — на устните й заигра лека усмивка. — Чувала съм, че в деня на моето раждане баща ми черпил всички мъже в Глейс Бей.

— Значи всъщност всичко е започнало в Глейс Бей — каза Томпсън.

— Точно така — тихо отвърна Лара. — Всичко започна в Глейс Бей преди почти четиридесет години.

III

Глейс Бей, Нова Скотия 10 септември 1952 г.

Вечерта, когато се родиха дъщерята и синът му, Джеймс Камерън беше в публичния дом и пиян. Лежеше в леглото между двете скандинавски близначки, когато Кърсти — съдържателката на бордея, заудря по вратата.

— Джеймс! — викна тя, блъсна вратата и влезе.

— Дърта кокошко! — кресна възмутен Джеймс. — Дори тук не оставяте човек на спокойствие!

— Съжалявам, че прекъсвам удоволствията ти, Джеймс. Става дума за жена ти.

— Майната й! — изрева Камерън.

— Тя ражда.

— Е, и? Да ражда! Нали жените сте за това?

— Току-що се обади докторът. Отчаяно се опитва да те намери. Жена ти е зле. По-добре побързай.

Джеймс Камерън седна, примъкна се до края на леглото, разтърсвайки натежалата си глава, и със замъглен поглед.

— Проклета жена. Не ме оставя на мира — той вдигна очи към съдържателката: — Добре, отивам — после погледна голите момичета в леглото, — но няма да платя за тия двете.

— Остави това сега. Побързай да се прибереш в пансиона — тя се обърна към момичетата: — Вие елате с мен.

Джеймс Камерън някога е бил хубав мъж, но лицето му вече носеше следите на консумираните грехове. Изглеждаше над петдесетгодишен, а беше на тридесет. Работеше като управител на един от пансионите, собственост на градския банкер Шон Макалистър. Вече пет години Джеймс Камерън и жена му Пеги деляха домакинските грижи — Пеги чистеше и готвеше за две дузини пансионери, а Джеймс пиеше. Негово задължение беше да събира всеки петък наема и от другите четири пансиона в Глейс Бей, които принадлежаха на Макалистър. Това бе още един повод, ако се нуждаеше от такъв, да излезе и да се напие.

Джеймс Камерън беше озлобен човек, който се наслаждаваше на ожесточението си. Животът му се оказа пълен провал и той бе убеден, че вината за това е у другите наоколо. С течение на годините започна да изпитва удоволствие от своите несполуки. Чувстваше се като мъченик. Когато бил на една годинка, семейството на Джеймс емигрирало от Шотландия в Глейс Бей само с малкото вещи, които носели със себе си. Животът им бил борба за оцеляване. Когато момчето навършило четиринадесет години, баща му го пратил да работи в мините. При една злополука Джеймс получил леко нараняване на гърба и незабавно напуснал. След година родителите му загинали при железопътна катастрофа. И така Джеймс Камерън бе решил, че не носи отговорност за своите несполуки. Съдбата беше против него. Но той имаше две ценни качества — бе изключително красив и когато пожелаеше, можеше да бъде очарователен.

Един неделен ден в близкия град Сидни той се запозна с впечатлително американско момиче на име Пеги Максуел, което почиваше там със семейството си. Тя не беше привлекателна, но беше от много богато семейство, а Джеймс Камерън бе много беден. Той покори напълно Пеги Максуел и тя се омъжи за него против волята на баща си.

— Давам на Пеги пет хиляди долара зестра — каза баща й на Джеймс. — Това ще ти помогне да направиш нещо за себе си. Можеш да ги вложиш в недвижими имоти и след пет години те ще се удвоят. Аз ще ти помогна.

Но Джеймс нямаше намерение да чака пет години. Без да се посъветва с когото и да е, той вложи парите в непроучена петролна спекулация и след шестдесет дни загуби всичко. Вбесен, тъстът му отказа да му помага по-нататък.