Звездите светят над нас - Страница 51

Ала Бил Уитман нямаше намерение да го направи. Планът му бе по-добър. Смяташе да използва случилото се за собствено облагодетелстване. Шефката щеше да му даде всичко, което би пожелал. След първия разговор, когато й поиска повишение и увеличение на заплатата, той усети, че тя ще се поддаде. Нямаше избор. Бил Уитман радостно си мислеше: „Ще започна с малко, а по-късно ще засиля натиска.“

Два дни след Коледа работата на строежа на „Плаза“ в Ийст сайд отново започна. Уитман оглеждаше огромния обект и си казваше: „Това ще бъде направо печатница за пари. Но този път и аз ще-получа своя пай.“

На строителната площадка имаше много тежки съоръжения. Подемни кранове вдигаха тонове пръст и я товареха на чакащите камиони. Един от тях, направляващ огромна загребваща кофа със зъбци, изглежда, нещо блокира. Огромната стрела увисна в пространството. Уитмън тръгна към кабината под огромната метална кофа.

— Хей, Джеси, какво става там горе? — викна той.

Мъжът в кабинката промърмори нещо, което Уитман не разбра. Той се приближи още.

— Какво?

Всичко стана за части от секундата. Някаква верига се изплъзна и огромната метална кофа полетя върху Уитман, забивайки го в земята. Мъжете се втурнаха към тялото, но нищо не можеше да се направи.

— Предпазната спирачка изпусна — обясняваше после кранистът. — Господи, чувствам се ужасно. Толкова харесвах Бил.

Когато чу за инцидента, Лара веднага се обади на Пол Мартин.

— Разбра ли за Бил Уитман?

— Да. Съобщиха по телевизията.

— Пол, нали ти не си…?

Той се разсмя.

— Не си въобразявай глупости. Гледаш прекалено много филми. Но помни, че накрая добрите винаги побеждават.

А Лара се запита: „Дали аз съм от добрите?“

На наддаването за хотела в Рино се явиха повече от десет кандидати.

— Кога да се включа и аз? — запита Лара.

— Не преди да ти кажа. Нека другите да се хвърлят първи — отвърна Пол.

Наддаването ставаше тайно и офертите бяха запечатани. Щяха да ги отворят в петък. В сряда Лара все още не бе предложила своя цена. Тя се обади на Пол Мартин.

— Стой мирно — каза й той. — Ще ти се обадя кога.

Поддържаха контакт по телефона няколко пъти дневно. В пет часа следобед, един час преди приключване на наддаването, телефонът на Лара иззвъня.

— Сега! Най-високата оферта е сто и двадесет милиона. Искам да предложиш пет милиона отгоре.

Лара ахна.

— Но ако го направя, аз губя от сделката.

— Довери ми се — рече Пол. — След като получиш хотела и започнеш да го ремонтираш, можеш да направиш икономии от промените. Всички те ще бъдат одобрени от инженера по надзора. Ще спестиш петте милиона и даже нещо отгоре.

На следващия ден Лара бе уведомена, че нейната оферта е спечелила наддаването. Лара и Келър заминаха за Рино.

Хотелът се наричаше „Рино Палас“. Беше огромен и луксозен с хиляда и петстотин стаи и грамадно, блестящо казино, което стоеше празно. Един мъж на име Тони Уилки развеждаше Лара и Хауард Келър из казиното.

— Хората, които го притежаваха, направиха кофти сделка — рече Уилки.

— Как така? — попита Келър.

— Ами изглежда, че някои от момчетата са бъркали в касата…

— Облажили са се — подхвърли Келър.

— Аха. Разбира се, собствениците не са знаели нищо.

— Разбира се.

— Но някой е пропял и Комисията по хазарта им отряза квитанцията. Жалко. Беше много доходен бизнес.

— Знам — Келър бе прегледал тефтерите.

Когато привършиха инспекцията и двамата с Келър останаха сами, Лара каза:

— Пол беше прав. Това е златна мина — забеляза изражението на Хауард: — Какво има?

Той сви рамене.

— Не знам. Просто не ми харесва, че се забъркваме в нещо такова.

— Какво значи „нещо такова“? Това е печатница за пари, Хауард.

— Кой ще ръководи казиното?

— Ще намерим хора — уклончиво отвърна Лара.

— Откъде? От момиченцата скаути? Този бизнес трябва да се върти от комарджии. Аз не познавам такива, а ти?

Лара мълчеше.

— Обзалагам се, че Пол Мартин познава.

— Не го забърквай в това.

— Бих искал и ти да не се забъркваш. Не мисля, че идеята е чак толкова прекрасна.

— Ти мислеше така и за обекта в Куинс, нали? И за търговския център на Хюстън Стрийт. Но те ни носят пари, нали?

— Лара, не съм казвал, че сделките не са добри. Просто смятам, че прекалено бързаме. Ти поглъщаш всичко, което ти се изпречи пред очите, но все още нищо не си смляла.

Лара го потупа по бузата.

— Успокой се.

Членовете на Комисията по хазарта засвидетелстваха на Лара изключителна любезност.

— Не посрещаме често красиви млади жени тук — каза председателят на комисията: — Това прави деня ни по-хубав.

Лара наистина изглеждаше красива. Носеше бежов вълнен костюм от Дона Каран, кремава копринена блуза и за късмет — един от шаловете, който Пол й подари за Коледа. Тя се усмихна.

— Благодаря ви.

— Какво можем да направим за вас? — попита един от членовете.

Всички знаеха много добре отговора.

— Тук съм, защото бих искала да направя нещо за Рино — сериозно поде Лара. — Бих искала да му дам най-големия и най-красивия хотел в Невада. Желая да надстроя още пет етажа на „Рино Палас“ и да прибавя конгресен център с цел привличането на повече туристи.

Членовете на комисията се спогледаха. Председателят рече:

— Мисля, че подобно нещо би имало много благотворен ефект за града. Разбира се, наша задача е да се уверим, че тази дейност ще бъде съвсем почтена.

— Е, не съм избягала от затвора — засмя се Лара.

Те се усмихнаха на шегата й.

— Познаваме вашата репутация, мис Камерън, а тя е достойна за възхищение. Но вие нямате опит в експлоатацията на казино.