Звездите светят над нас - Страница 52

— Това е така — призна Лара. — Сигурна съм обаче, че лесно ще намеря добри и квалифицирани служители, които да бъдат одобрени от вашата комисия. Определено бих била благодарна за вашите препоръки.

Един от членовете взе думата:

— Що се отнася до финансирането, можете ли да гарантирате…?

Председателят го прекъсна:

— Това е уредено, Том. Мис Камерън представи бюджетния си проект. Ще се погрижа всички да получите по едно копие.

Лара тръпнеше в очакване. Председателят каза:

— В момента не мога да ви обещая нищо, мис Камерън, но с убеденост мога да заявя, че не виждам никакви пречки да ви бъде издадено разрешително.

Лара лъчезарно им се усмихна.

— Това е прекрасно. Бих искала да започна колкото е възможно по-скоро.

— Опасявам се, че тук нещата не се придвижват така бързо. Ще изчакаме един месец, преди да можем да ви дадем окончателен отговор.

— Един месец? — смая се Лара.

— Да, трябва да направим някои проверки.

— Разбирам. Добре.

В търговския Комплекс на хотела имаше музикален магазин. На витрината бе сложен голям афиш на Филип Адлър, рекламиращ новия му компактдиск.

Лара не се интересуваше от музика, но купи компактдиска заради снимката на Филип на гърба.

На път за Ню Йорк Лара попита:

— Хауард, какво знаеш за Филип Адлър?

— Ами това, което знаят всички. Той вероятно е най-добрият концертиращ пианист в света днес. Свири с най-големите симфонични оркестри. Някъде прочетох, че създава фондация за стипендии за музиканти от малцинствата в провинцията.

— Как се казва?

— Мисля: „Фондация Филип Адлър“.

— Бих искала и аз да направя дарение. Изпрати им чек за десет хиляди долара от мое име.

Келър изненадано я погледна.

— Не знаех, че се интересуваш от класическа музика.

— Започвам да се интересувам — отвърна Лара.

Заглавието гласеше:

...

ПРОКУРОР РАЗСЛЕДВА ПОЛ МАРТИН — АДВОКАТ, ЗА КОГОТО СЕ ГОВОРИ, ЧЕ ИМА ВРЪЗКИ С МАФИЯТА

Смаяна, Лара прочете статията и веднага се обади на Пол.

— Какво става?

Той се засмя.

— Областният прокурор пак търси под вола теле. От години се опитват да ме свържат с тия момчета, но все нямат късмет. Щом се зададат избори, винаги се мъчат да ме използват за изкупителна жертва. Не се безпокой. Искаш ли да вечеряме заедно?

— Добре — отвърна Лара.

— Знам едно местенце на Мълбъри Стрийт, където никой няма да ни притеснява.

По време на вечерята Пол Мартин каза:

— Чух, че срещата с Комисията по хазарта е протекла добре.

— И аз мисля така. Изглеждаха благосклонни, но не съм се занимавала с такава работа досега.

— Мисля, че няма да имаш никакви проблеми. Ще ти намеря добри момчета за казиното. Предишният собственик бе станал прекалено алчен — той смени темата. — Как вървят строежите?

— Добре. В момента строя три обекта, Пол.

— Нали не се разпростираш над възможностите си, Лара?

Прозвуча й като Хауард Келър.

— Не, всичко е в рамките на бюджета и по график.

— Това е добре. Не бих искал нещата ти да се объркат.

— Няма — тя сложи ръка върху неговата. — Ти си ми спасителната мрежа.

— Винаги ще бъда до теб — той стисна ръката й.

Минаха две седмици, а Филип Адлър не се обаждаше. Тя извика Келър.

— Изпрати ли онези десет хиляди долара на „Фондация Адлър“?

— Да, още същия ден.

— Странно, предполагах, че той ще ми се обади.

Келър вдигна рамене.

— Вероятно пътува някъде.

— Сигурно — тя се опита да скрие разочарованието си. — Да поговорим за обекта в Куинс.

— Тази финансова хапка ще бъде много голяма за нас.

— Знам как да се предпазим. Бих искала да обвържем сделката с един наемател.

— Имаш ли някой предвид?

— Да. Застрахователната компания „Взаимна сигурност“. Председателят й се казва Хорас Гутман. Чух, че търсят ново място. Бих искала това да е нашата сграда.

— Ще проверя — каза Келър.

Лара забеляза, че той не си взема бележки.

— Ти непрестанно ме смайваш. Всичко ли запомняш?

Келър се ухили.

— Имам фотографска памет. Използвах я за бейзболна статистика. — „Това ми се струва толкова отдавна. Хлапето с вълшебната ръка, звездата на юношеския отбор на «Чикаго Къбс». Друг човек в друго време.“ — Това понякога е като проклятие. Има някои неща в живота ми, които бих искал да забравя.

— Хауард, кажи на архитекта да започне проектирането на сградата в Куинс. Проучи от колко етажа ще има нужда компанията „Взаимна сигурност“ и от каква етажна площ.

След два дни Келър влезе при Лара.

— Опасявам се, че имам лоши новини.

— Какви?

— Поразпитах насам-натам. Беше права за застрахователната компания. Те наистина си търсят ново седалище, но Гутман се е спрял на една сграда на Юниън Скуеър. Тя е собственост на твоя стар приятел Стив Мърчисън.

„Отново Мърчисън!, — тя беше сигурна, че онази кутия с пръст бе изпратена от него. — Няма да му позволя да ме изплаши.“

— Гутман обвързал ли се е с него? — попита Лара.

— Още не.

— Добре. Ще се заема с това.

Следобед Лара проведе много телефонни разговори. Чак при последния попадна в целта. Барбара Росуел.

— Хорас Гутман? Разбира се, че го познавам. Защо се интересуваш от него?

— Искам да се запозная с него. Аз съм голяма негова почитателка. Направи ми една услуга. Би ли го поканила на вечеря следващата събота, моля ти се?

— Дадено.

Вечерята беше обикновена, но изискана. Присъстваха четиринадесет души. Тази вечер Алис Гутман не се чувстваше добре, затова Хорас Гутман дойде сам. Лара бе настанена до него. Беше над шестдесетте, но изглеждаше много по-стар. Лицето му бе неприветливо и повехнало, с упорита брадичка. Лара изглеждаше очарователна и предизвикателна. Бе облякла черна рокля с дълбоко деколте от Холстън и носеше семили, но великолепни бижута. Приключиха с коктейлите и седнаха около масата.