Звездите светят над нас - Страница 50

— Това ще ти бъде коледният подарък — ухили се Пол.

— Чудесен си. Защо си толкова добър с мен?

— Изобщо нямам представа — подразни я той. Но съзнаваше, че изцяло е завладян от Лара. Тя го караше отново да се чувства млад и всичко да му се струва вълнуващо. „Не искам никога да те загубя“, казваше си той.

Келър чакаше Лара в кабинета й.

— Къде беше? В два часа имахме съвещание…

— Разкажи ми нещо повече за рисковите облигации, Хауард. Никога не сме ги използвали. Как се категоризират?

— Ами на върха е тройно А. Това ще рече някоя компания от рода на „АТ и Т“. По-надолу по скалата имаш двойно А, после единично А, БАА и най-долу двойно Б. Инвестиционните облигации носят девет процента, рисковите — четиринадесет. Защо питаш?

Лара му каза.

— Казино ли? Господи! Зад това стои Пол Мартин, нали?

— Не, Хауард. Ако предприема нещо, аз ще стоя зад това. Получихме ли отговор за имота в Батъри Парк?

— Да. Тя не иска да го продаде.

— Но имотът все пак се продава, нали?

— В известен смисъл.

— Не ми говори със заобикалки.

— Собственичката Елинор Ройс е вдовица на лекар. Преследват я всички предприемачи в града.

— Някой предлага ли по-висока цена от нашата?

— Не е там работата. Старицата не се интересува от пари — има предостатъчно.

— Тогава от какво се интересува?

— Иска нещо като паметник на мъжа си. Очевидно си въобразява, че е била омъжена за втори Албърт Швайцер. Желае да увековечи паметта му. Не иска имотът да бъде използван за някоя търговска глупост. Чух, че Стив Мърчисън също се опитва да я убеди да му го продаде.

— О? — Лара се замисли за миг, после попита:

— Хауард, кой е твоят лекар?

— Какво?

— Как се казва твоят лекар?

— Симор Бенет. Главен лекар е в болницата „Мидтаун“.

На следващата сутрин адвокатът на Лара, Тери Хил, седеше в кабинета на доктор Симор Бенет.

— Секретарката ми каза, че искате спешно да разговаряте с мен по въпрос, който няма нищо общо с медицината.

— В известен смисъл се отнася и до медицината, доктор Бенет — каза Тери Хил. — Представлявам група инвеститори, които искат да построят клиника, чиято цел да не бъде печалбата. Искаме да се погрижим за нещастните хора, които не могат да си позволят редовно медицинско обслужване.

— Прекрасна идея — рече доктор Бенет. — С какво мога да ви помогна?

Тери Хил му обясни.

На другия ден доктор Бенет пиеше чай с Елинор Ройс в дома й.

— Помолиха ме да се срещна с вас от името на тази група, мисис Ройс. Искат да построят хубава клиника, която да носи името на покойния ви съпруг. Представят си я като един вид олтар в негова памет.

— Така ли? — лицето на мис Ройс засия.

Около час двамата обсъждаха плановете на групата и накрая мисис Ройс каза:

— Джордж много би харесал тази идея. Кажете им, че ще се споразумеем.

Строителството започна след шест месеца. Завършеният обект бе гигантски. Целият парцел бе зает от огромни жилищни сгради, голям търговски център и театрален комплекс. В най-отдалечения край имаше малко, едноетажно тухлено здание с надпис над вратата — „Медицинска клиника «Джордж Ройс»“.

XVII

На Коледа Лара си остана вкъщи. Очакваше Пол Мартин да мине за малко.

— Днес трябва да съм с Нина и с децата — обясни й той, — но искам да мина да те видя.

Тя се питаше какво ли прави Филип Адлър в този коледен ден.

Денят беше като рисунка на пощенска картичка от „Къриър и Айвс“. Ню Йорк бе обвит от красиво бяло снежно покривало, потънал в тишина. Пол Мартин пристигна с пълна торба подаръци за Лара.

— Трябваше да мина през кантората, за да ги взема — обясни той.

„За да не разбере нещо жена му.“

— Ти ми даваш толкова много, Пол. Не е нужно да ми носиш нищо.

— Но аз искам. Отвори ги сега.

Лара бе трогната от нетърпението му да види реакцията й.

Подаръците бяха грижливо подбрани и скъпи — огърлица от „Картие“, шалове от „Ермес“, книги от „Рицоли“, старинен часовник и малък бял плик. Лара го отвори. Вътре имаше листче, на което с големи печатни букви пишеше „Камерън Рино Хотел и Казино“. Изненадана, тя вдигна поглед към него.

— Получих ли хотела?

Той кимна уверено.

— Ще го получиш. Наддаването започва следващата седмица. Ще има да се забавляваш — предрече Пол Мартин.

— Не знам нищо за ръководенето на казино.

— Не се безпокой. Ще ти намеря професионалисти, които да го управляват от твое име. С хотела можеш да се справиш и сама.

— Не знам как да ти благодаря за всичко, което правиш за мен.

Той взе ръцете й в своите.

— Няма нещо, което не бих направил за теб. Помни това.

— Ще го запомня — сериозно отговори Лара.

Той погледна часовника си.

— Трябва да се прибирам вкъщи. Бих искал… — той се поколеба.

— Да?

— Няма значение. Весела Коледа, Лара.

— Весела Коледа, Пол.

Тя отиде до прозореца и се загледа навън. Снежинките падаха като нежна дантелена завеса. Неспокойна, Лара отиде до радиото и го пусна. Говорителят обяви: „А сега по случай празника Бостънският симфоничен оркестър ще изпълни Концерт за пиано номер пет в ми бемол от Бетховен. Солист — Филип Адлър.“

Лара слушаше, а очите й го виждаха пред пианото — красив и елегантен. Когато концертът завърши, тя помисли: „Трябва да го видя пак.“

Бил Уитман бе един от най-добрите технически ръководители в строителния бизнес. Той се бе издигнал през всички степени на занаята и бе много търсен. Работеше непрестанно и печелеше добри пари, но се чувстваше неудовлетворен. От години наблюдаваше как предприемачите печелеха огромни състояния, а той получаваше само една заплата. „В известен смисъл те печелят за моя сметка, разсъждаваше той. Собственикът обаче грабва тортата, а аз получавам трохите.“ Но от деня, в който Лара Камерън се срещна с обществената комисия, всичко се промени. Тя излъга, за да получи съгласието им, и тази лъжа можеше да я унищожи. „Ако кажа истината пред комисията, с нея е свършено.“