Звездите светят над нас - Страница 49

Идит Бенсън вдигна рамене.

— Съжалявам, но няма смисъл. Мисля, че няма какво повече да обсъждаме — тя понечи да стане.

Лара трескаво мислеше. „Не бива да изпускам това. Не виждат ли, че е за доброто на квартала? Опитвам се да направя нещо за тях, а те не ми дават възможност.“

Изведнъж й хрумна безумна идея.

— Почакайте. Доколкото разбирам, останалите членове на комисията са съгласни с предложението ни, но вие сте тази, която го отхвърля?

— Точно така.

Лара пое дълбоко дъх.

— Трябва да обсъдим още нещо — тя се поколеба: — Но то е много лично. — Личеше, че се притеснява. — Според вас аз не се интересувам от замърсяването на околната среда като последствие от нашите действия, но ще ви призная нещо, което, надявам се, ще запазите в тайна. Имам десетгодишна дъщеря, която безумно обичам, и тя ще живее в една от новите сгради с баща си, на когото е поверена.

Идит Бенсън изненадано я гледаше.

— Аз… не знаех, че имате дъщеря.

— Никой не знае — тихо рече Лара. — Изобщо не съм се омъжвала, затова ви моля да го запазите в тайна. Ако се разчуе, това много ще ми навреди. Сигурна съм, че разбирате.

— Наистина ви разбирам.

— Много обичам дъщеря си и ви уверявам, че не бих направила нищо в нейна вреда. Ще се постарая с всички сили да създам прекрасни условия за хората, които ще живеят тук. А тя ще бъде една от тях.

Настана тишина, изпълнена със съчувствие.

— Трябва да призная, че това… съвсем променя нещата, мис Камерън. Бих искала да си помисля по въпроса.

— Благодаря, оценявам жеста ви.

„Ако имах дъщеря, за нея щеше да е съвсем здравословно да живее тук.“

След три седмици Лара получи одобрението на проекта от градската комисия по планирането.

— Чудесно! — рече тя. — Сега трябва да се свържем със Стантън Филдинг и Андрю Бъртън и да успеем да ги ангажираме за проекта.

Хауард Келър не можеше да повярва.

— Чух за станалото. Ти си я подвела! Невероятно. Та ти нямаш дъщеря.

— Но те имат нужда от този проект, а това беше единственият начин да ги накарам да променят мнението си.

Бил Уитман слушаше внимателно.

— Ако някога разберат, здравата ще загазиш!

През януари бе завършен строежът на нова четиридесет и пет етажна сграда на Шестдесет и трета улица. Лара взе за себе си двуетажния апартамент на покрива. Стаите бяха просторни, а цялото жилище бе заобиколено с тераси. За обзавеждането му тя нае един от най-добрите дизайнери. На тържеството при преместването й в него бяха поканени почти сто души.

— Единственото, което му липсва, е мъж — злобничко подхвърли една гостенка.

Лара си помисли за Филип Адлър и се запита къде ли се намира той и какво прави.

Двамата с Хауард Келър обсъждаха някакъв въпрос, когато в кабинета й влезе Бил Уитман.

— Привет, шефе! Може ли за една минута?

Лара вдигна поглед от бюрото си.

— Но не повече, Бил. Какъв ти е проблемът?

— Жена ми.

— Ако имаш семейни недоразумения…

— Не. Тя смята, че трябва да отидем на почивка. Може би в Париж за няколко седмици.

— Париж? — намръщи се Лара. — Имаме толкова недовършени обекти.

— Знам, но напоследък работих извънредно и нямах много време за жена си. Знаете ли какво ми рече тя тази сутрин? Каза: „Бил, ако те повишат и ти увеличат заплатата, няма да се налага да работиш толкова усилено“ — той се засмя.

Лара се облегна назад и внимателно го загледа.

— Увеличение на заплатата ти се полага чак догодина.

Уитман сви рамене.

— Кой може да каже какво ще стане за една година? Може да имате проблеми с оня строеж в Куинс например. Нали разбирате, старата Идит Бенсън може да научи нещо, което да промени мнението й. Така ли е?

Лара не мигна.

— Разбирам.

Бил Уитман се изправи.

— Помислете си и ме уведомете. Лара се усмихна принудено.

— Да.

Мрачно го изгледа, докато той излезе от кабинета й.

— Господи, какво беше това? — възкликна Келър.

— Това се нарича изнудване.

На другия ден по време на обеда с Пол Мартин Лара каза:

— Пол, имам един проблем, Не знам как точно трябва да постъпя.

Предаде му разговора с Бил Уитман.

— Мислиш ли, че наистина би отишъл при старата дама? — запита Пол Мартин.

— Не знам, но ако го направи, ще си имам големи неприятности с жилищната комисия.

Пол сви рамене.

— Не бих се тревожил заради него. Вероятно блъфира.

— Да се надяваме — въздъхна Лара.

— Какво ще кажеш за едно отиване до Рино?

— Бих искала да дойда, но не мога да се измъкна, Пол.

— Не те карам да се измъкваш. Питам те дали искаш да купиш хотел и казино в Рино.

Лара го погледна внимателно.

— Сериозно ли говориш?

— Научих, че на един собственик на хотел ще му отнемат разрешителното. Това е златна мина. Когато се разчуе, всички ще се втурнат да го купуват. Хотелът ще се предлага на търг, но мога да уредя ти да го спечелиш.

Лара се поколеба.

— Не знам. Обвързала съм се с доста ангажименти и Хауард Келър казва, че банките няма да ми дават повече заеми, докато не изплатя част от взетите.

— Не е нужно да искаш от банките.

— А от кого?

— Много фирми на Уолстрийт предлагат облигации. Има спестовни компании, които предлагат заеми. Внасяш пет процента от стойността в брой, а компанията дава шестдесет и пет процента в полици с високи дивиденти. Остават тридесет процента, които можеш да осигуриш от чуждестранни банки, инвестиращи в казина. Може да избираш — швейцарски, немски, японски. Половин дузина банки биха вложили тридесет процента в търговски бонове.

Лара започна да се въодушевява.

— Звучи страхотно. Наистина ли можеш да ми осигуриш закупуването на хотела?