Звездите светят над нас - Страница 48

Лара дори не си направи труда да вдигне поглед. „Данъците ще бъдат около шест милиона, отстъпките на наема ще възлязат на около два, стават петдесет и осем милиона долара.“

— Невероятен е, нали? — обърна се към нея Брайън Макинтош.

— Да — Лара се подразни, че отново прекъсват мислите й.

— Хайде да идем зад кулисите. Филип ми е приятел.

— Всъщност аз не…

Той я хвана за ръка и двамата се отправиха към изхода.

— Радвам се, че ще имам възможността да ви запозная с него — говореше Брайън Макинтош.

„В Ню Йорк сега е шест часа. Ще мога да се обадя на Хауард да започне преговори.“

— Такова преживяване се случва веднъж в живота, нали?

„И веднъж ми е напълно достатъчно“, мислеше си Лара.

— Да.

Стигнаха до входа за артистите, пред който чакаше голяма тълпа. Брайън Макинтош почука на вратата. Отвори един портиер.

— Да, сър?

— Лорд Макинтош при мистър Адлър.

— Веднага, милорд. Моля, заповядайте — той отвори вратата колкото да влязат Макинтош и Лара, после бързо я хлопна пред талпата.

— Какво искат всички тези хора? — попита Лара.

Той изненадано я погледна.

— Да видят Филип.

Тя се учуди защо. Портиерът посочи:

— Вървете направо в общата стая на актьорите, милорд.

— Благодаря.

„Само пет минути и ще кажа, че трябва да тръгвам.“

Общата стая бе шумна и претъпкана. Хората се бяха струпали около една фигура, която Лара не можеше да види. После тълпата се размърда и тя го видя съвсем ясно. Лара се вцепени, за миг почувства, че сърцето й спира. Неясният, мимолетен образ, който носеше в съзнанието си от толкова години, изневиделица се бе материализирал. Видението от нейната фантазия — Лохинвар, бе оживял. Обграденият от тълпата мъж беше висок, рус, с деликатни черти. Бе облечен във фрак с бяла папионка и Лара изпита усещане за нещо познато. Тя стои пред кухненската мивка в пансиона, а красивият млад мъж във фрак и бяла папионка се приближава зад нея и прошепва: „Мога ли да ви помогна?“ Брайън Макинтош загрижено я гледаше.

— Добре ли сте?

— Аз… да — усещаше, че трудно диша.

Филип Адлър усмихнат тръгна към тях. Това бе същата топла усмивка, която Лара си бе представяла. Той протегна ръка.

— Брайън, много мило, че дойде.

— Не бих пропуснал тази възможност — отвърна Макинтош. — Беше просто великолепен.

— Благодаря ти.

— О, Филип, бих искал да те запозная с Лара Камерън.

Лара го погледна в очите и от устата й неволно изскочи:

— Бършете ли?

— Моля?

Лара се изчерви.

— Нищо, аз… — езикът й изведнъж се заплете.

Около Филип Адлър се трупаха хора и го обсипваха с похвали.

— Никога не си свирил така добре…

— Мисля, че тази вечер Рахманинов сякаш бе до теб…

Хвалебствията не спираха. Присъстващите жени се тълпяха около него, докосваха го, дърпаха го. Лара стоеше и гледаше като хипнотизирана. Детската й мечта бе оживяла. Фантазията й бе въплътена в плът и кръв.

— Да тръгваме ли? — попита я Брайън Макинтош.

„Не“, ужасно искаше да остане. Искаше отново да разговаря с миража, да го докосне, за да се увери, че е истински.

— Готова съм — неохотно отвърна Лара.

На другата сутрин тя отлетя за Ню Йорк. Питаше се дали някога отново ще види Филип Адлър.

Бе невъзможно да го прогони от мислите си. Убеждаваше се, че това е нелепо, че се опитва да преживее отново една мечта от детството си, но напразно. Постоянно виждаше лицето му, чуваше гласа му. „Трябва да го видя пак.“

Рано на следващата сутрин й се обади Пол Мартин.

— Здравей, бебче. Липсваше ми. Как беше в Лондон?

— Добре — внимателно отвърна Лара.

Когато свърши разговора си с него, остана на бюрото си, мислейки за Филип Адлър.

— Очакват ви в съвещателната зала, мис Камерън.

— Идвам.

— Сделката в Куинс пропадна — каза й Келър.

— Защо? Мислех, че всичко е уредено?

— Аз също, но обществената комисия отказа да одобри градоустройствените промени.

Лара огледа присъстващите членове на административния съвет. Те бяха архитекти, адвокати, рекламни агенти, строителни инженери.

— Нещо не разбирам. Наемателите там имат среден годишен доход девет хиляди долара, а плащат месечен наем малко под двеста долара. Ние ще ремонтираме апартаментите им, без да увеличаваме наема, освен това ще осигурим още жилища за други хора от квартала. Правим им коледен подарък през юли, а те ни отказват. Каква е причината?

— Причината не е в комисията, а в председателката й Идит Бенсън.

— Уредете ми лична среща с нея.

На срещата Лара взе със себе си главния технически ръководител Бил Уитман.

— Честно казано, бях смаяна, когато разбрах за отказа на вашата комисия — започна Лара. — Ние ще вложим над сто милиона долара за благоустрояването на квартала, а вие отказвате да…

Идит Бенсън я прекъсна:

— Да говорим открито, мис Камерън. Не влагате пари, за да благоустроите квартала, а за да спечелите още пари.

— Разбира се, че очакваме печалба — отвърна Лара. — Но единственият начин за това е, като помогнем на вашите хора. Ще подобрим условията за живот в района и…

— Съжалявам, ала не мога да се съглася с това. В момента това е спокоен, малък район. Ако ви допуснем в него, ще се превърнем в гъсто населена област, ще се увеличи движението, автомобилите, замърсяването на въздуха. Не желаем нищо подобно.

— Нито пък аз — възкликна Лара. — Нямаме намерение да строим от онези грозни, голи, триетажни циментови кутии. Търсим проекти, които не увеличават нивото на шума, не намаляват светлината, не променят околната среда. Показната архитектура не ни интересува. Вече сме наели Стантън Филдинг — един от водещите архитекти в страната, който ще направи проектите, а Андрю Бъртън от Вашингтон ще направи парковото оформление.