Звездите светят над нас - Страница 40

К оглавлению

— Ще се погрижа за това.

На другия ден Стив Кейн започна работа.

Когато Лара обясни на Келър какво става, той рече:

— Защо се занимаваш с това? Аз щях да се оправя.

— Обичам сама да решавам въпросите — отвърна Лара и с това разговорът приключи.

След пет дни Кейн се появи в кабинета на Лара.

— Открихте ли нещо?

— Всичко — отвърна той.

— Нощният пазач ли е?

— Не. Дървеният материал не е откраднат от строителната площадка.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че изобщо не е стигал до там. Изпращан е на друг строителен обект в Джързи, където също са плащали за него. Фактурите са били подправяни.

— Кой стои зад тая работа? — попита Лара.

Кейн й каза.

На другия ден следобед имаше съвещание. Присъстваха адвокатът на Лара — Тери Хил, Хауард Келър, Джим Белън и Пийт Рийс. До масата седеше и един непознат. Лара го представи като мистър Конрой.

— Докладвайте — каза тя.

Пийт Рийс започна:

— Напредваме точно по график. По наши изчисления ще ни трябват още четири месеца. Бяхте права за ускоряването. Всичко върви като по масло. Вече започнахме електроинсталацията и канализацията.

— Хубаво — рече Лара.

— Какво става с кражбата на дървения материал? — попита Келър.

— Засега нищо ново — отвърна Пийт Рийс. — Но си държим очите отворени.

— Мисля, че вече няма защо да се безпокоим за това — обяви Лара. — Открихме крадеца — тя кимна към непознатия. — Мистър Конрой е от специалната служба за борба с измамите. Всъщност той е детектив Конрой.

— Какво търси тук? — попита Пийт Рийс.

— Дошъл е да те арестува.

Пийт стреснато я погледна.

— Какво?

Лара се обърна към останалите:

— Мистър Рийс е продавал нашия дървен материал на друг строеж. Когато разбра, че проверявам отчетите, реши да ми съобщи за проблема.

— Чакайте малко — рече Пийт Рийс. — Аз… аз… грешите.

Тя се обърна към Конрой:

— Бихте ли го отвели, моля?

И продължи:

— Сега да обсъдим откриването на хотела.

С приближаване на пусковия срок напрежението се засилваше. Лара стана невъзможна. Постоянно тормозеше всички. Звънеше по телефона посред нощ.

— Хауард, знаеш ли, че все още не сме получили пратката с тапетите?

— За бога, Лара, часът е четири през цощта!

— До откриването на хотела остават деветдесет дни. Не можем да го открием без тапети.

— Ще проверя още сутринта.

— Вече е сутрин. Провери сега.

С приближаването на окончателното завършване нервността на Лара се засилваше. Извика Том Скот — шефа на рекламната агенция.

— Имате ли малки деца, мистър Скот?

Той изненадано я погледна.

— Не. Защо?

— Защото току-що прегледах новите предложения за рекламната кампания, които сякаш са съчинени от малко, бавноразвиващо се дете. Не ми се вярва, че големи мъже са седнали и са измислили такива глупости.

Скот се намръщи.

— Ако нещо не ви харесва…

— Нищо не ми харесва. Липсва й въодушевление. Скучна е. Може да се отнася за който и да е хотел, където и да е по света. Това не е какъв да е хотел, мистър Скот, това е най-красивият и най-модерният хотел в Ню Йорк! Създавате впечатление за някаква студена, безлична сграда, а това е топъл, завладяващ дом. Популяризирайте това. Смятате ли, че ще можете да се справите?

— Уверявам ви, че ще можем. Ще преработим предложенията за кампанията и след две седмици…

— Искам да видя новите предложения в понеделник! — категорично отсече Лара.

Новите реклами бяха публикувани по вестници и списания, разлепени из цялата страна.

— Мисля, че стана страхотна кампания — каза Том Скот. — Бяхте права.

Лара го изгледа и тихо рече:

— Не искам аз да съм права. Искам вие да сте прави. Затова ви плащам.

Обърна се към Джери Таунзенд, който отговаряше за социалните контакти.

— Изпратени ли са всички покани?

— Да, вече получихме потвърждения на повечето от тях. Всички ще дойдат на откриването. Ще бъде доста внушително.

— Би трябвало — изсумтя Келър. — Струва ни достатъчно много.

Лара се усмихна.

— Престани да се държиш като банкер. Това ще ни бъде реклама, която иначе би ни струвала повече от един милион долара. Ще присъстват толкова много знаменитости…

Той вдигна ръце.

— Добре, добре.

Две седмици преди откриването сякаш всичко се струпа наведнъж. Пристигнаха тапетите, поставяха мокет, боядисваха коридорите, окачваха картини. Лара, придружавана от петима служители, инспектираше всеки апартамент.

Влезе в една стая и каза:

— Завесите са неподходящи. Сменете ги с тези в съседната стая.

В друга пробва пианото.

— Не е акордирано. Погрижете се за това.

В трета електрическата камина не работеше.

— Поправете я.

Изтормозеният персонал имаше усещането, че Лара се опитва сама да направи всичко. Тя беше и в кухнята, и в пералнята, и в килерите. Беше навсякъде — изискваше, оплакваше се, уреждаше.

Управителят на хотела, който сама бе назначила, й каза:

— Не се вълнувайте толкова, мис Камерън, винаги има дребни неуредици при откриването на нов хотел.

— Не и в моите хотели — отвърна Лара. — Не и в моите.

В деня на откриването Лара беше толкова неспокойна, че стана в четири часа сутринта. Ужасно й се искаше да поговори с Пол Мартин, но бе невъзможно да му се обади по това време. Облече се и излезе да се поразходи.

„Всичко ще бъде наред, казваше си тя. Ще оправят компютъра за резервациите. Третата пещ ще проработи. Ще поправят ключалката на седми апартамент. Ще намерим заместнички на камериерките, които напуснаха вчера. Климатичната инсталация в надстройката ще работи…“