Звездите светят над нас - Страница 41

В шест часа вечерта поканените гости започнаха да пристигат. На всеки вход униформени пазачи проверяваха поканите им, преди да ги пуснат. Имаше най-различни знаменитости, прочути спортисти, шефове на корпорации. Лара внимателно бе прегледала списъка, зачерквайки имената на авантаджиите и хрантутниците.

Тя посрещаше пристигащите в просторното фоайе.

— Аз съм Лара Камерън. Много мило, че дойдохте… Моля, чувствайте се свободни да разгледате всичко.

Тя дръпна настрана Келър.

— Защо кметът няма да дойде?

— Ами, нали знаеш, много е зает и…

— Искаш да кажеш, че не съм достатъчно важна според него.

— Някой ден той ще промени мнението си.

Пристигна един от помощниците на кмета.

— Благодаря, че се отзовахте на поканата — каза Лара, — това е чест за хотела ни.

Лара неспокойно се оглеждаше за архитектурния критик на „Ню Йорк Таймс“ Тод Грейсън, който беше поканен. „Ако той го хареса, значи ще имаме успех“, мислеше си тя.

Пол Мартин дойде с жена си. За първи път Лара се срещаше с мисис Мартин, която бе привлекателна, елегантна жена. Лара изпита внезапно чувство на вина.

Пол дойде при нея.

— Мис Камерън, аз съм Пол Мартин. Това е жена ми Нина. Благодаря ви за поканата.

Лара задържа ръката му секунда по-дълго от необходимото.

— Много се радвам, че сте тук. Моля, чувствайте се като у дома си.

Пол огледа фоайето. Беше го виждал поне пет-шест пъти досега.

— Красиво е — възкликна той. — Мисля, че ще имате голям успех.

Нина Мартин втренчено гледаше Лара.

— Сигурна съм в това.

А Лара се питаше дали тя знае.

Гостите започнаха да прииждат.

След час Лара все още стоеше във фоайето. Келър се спусна към нея.

— За бога, всички питат за теб. Всички са в балната зала и похапват. Защо не си там?

— Тод Грейсън все още не е дошъл. Чакам го.

— Архитектурният критик на „Таймс“? Видях го преди час.

— Какво?

— Да. Обикаляше хотела заедно с другите.

— Защо не ми каза?

— Мислех, че знаеш.

— Какво каза той? — нетърпеливо заразпитва Лара. — Как изглеждаше? Впечатлен ли беше?

— Нищо не каза. Изглеждаше добре. Но не знам дали е бил впечатлен, или не.

— Нищо ли не каза?

— Не.

Лара се намръщи.

— Ако хотелът му харесва, щеше да каже нещо. Това е лош знак, Хауард.

Тържеството има невероятен успех. Гостите ядоха, пиха, вдигаха наздравици за хотела. В края на вечерта Лара бе засипана от комплименти.

— Чудесен хотел, мис Камерън…

— Със сигурност ще отсядам тук, когато идвам в Ню Йорк…

— Великолепна идея е това да има пиано във всеки хол…

— Много ми харесаха камините…

— Непременно ще го препоръчам на всичките си приятели…

„Е, дори да не хареса на «Ню Йорк Таймс», пак ще има успех“, рече си Лара.

Тя видя Пол Мартин и жена му, когато си тръгваха.

— Мисля, че това наистина е голям успех, мис Камерън. Цял Ню Йорк ще говори за този хотел.

— Много сте любезен, мистър Мартин — отвърна Лара, — благодаря ви, че дойдохте.

Нина Мартин тихо рече:

— Лека нощ, мис Камерън.

— Лека нощ.

Когато излизаха от фоайето, Лара я чу да казва:

— Нали е много красива, Пол?

В четвъртък в четири часа сутринта Лара беше на будката за вестници на ъгъла на Четиридесет и втора улица и Бродуей. Грабна един брой на „Ню Йорк Таймс“ и бързо отвори на вътрешните новини. Статията на Грейсън започваше така:

„Манхатън отдавна имаше нужда от хотел, който да не напомня на гостите си, че се намират в хотел. Апартаментите в «Камерън Плаза» са просторни и изискани, обзаведени с отличен вкус. Лара Камерън най-после даде на Ню Йорк…“

Тя изпищя от радост. Обади се на Келър и го събуди.

— Успяхме! „Таймс“ много ни е харесал!

Замаян, той седна в леглото.

— Чудесно. Какво пише?

Лара му прочете статията.

— Добре, сега ще можеш да поспиш — рече Келър.

— Да спя? Шегуваш ли се? Избрала съм си нов терен. Още щом отворят банките, искам да започнеш преговори за заема…

Нюйоркският „Камерън Плаза“ бе триумф. Хотелът беше пълен, имаше резервации за месеци напред.

— Това е само началото — каза Лара на Келър. — В града има десет хиляди строители, но големите са една шепа — Тиш, Рудин, Рокфелър, Стърн. Е, независимо дали им харесва и ние ще се включим в играта. Ще променим силуета на града. Ще градим бъдещето.

Различни банки започнаха да й се обаждат и да й предлагат заеми. Лара се сприятели с важните посредници в областта на недвижимите имоти, като ги канеше на вечеря или на театър. Даваше големи закуски в „Риджънси“ и получаваше информация за обекти, които все още не бяха обявени на пазара. Сдоби се с още два парцела в центъра на града и започна строителство.

Пол Мартин й позвъни в службата:

— Видя ли „Бизнес Уик“? Ти си сензацията на деня. Говори се, че няма нещо, с което да не можеш да се справиш.

— Старая се.

— Свободна ли си за вечеря?

— Ще се освободя.

Лара се съвещаваше с шефа на една от водещите проектантски фирми. Изучаваше плановете и чертежите, които й бяха представили.

— Ще ви хареса — уверяваше я главният архитект. — Притежава изящество, симетрия и размах точно както искахте. Нека да ви обясня някои детайли…

— Не е необходимо — отвърна Лара. — Разбирам ги — вдигна поглед към него. — Дайте плановете на художник.

— Какво?

— Искам големи цветни рисунки на сградата. Рисунки на фоайето, на коридорите, на канцелариите. Банкерите нямат въображение. Ще им покажа как ще изглежда сградата.

— Чудесна идея.

Появи се секретарката на Лара.

— Съжалявам, че закъснях.