Звездите светят над нас - Страница 34

През следващите петнадесет години Палермо бе училището на Иво, а чичо му Нунцио — негов учител. Иво започна като разносвач, после стана бирник и накрая — доверен заместник на чичо си.

На двадесет и две години Иво се ожени за Кармела — закръглено сицилианско момиче, а след година им се роди син, Джан-Карло.

Иво и семейството му се преместиха в собствена къща.

Когато чичо му умря, Иво зае мястото му и преуспя дори повече от него. Но той имаше сметки за уреждане. Един ден каза на Кармела:

— Събирай багажа. Заминаваме за Америка.

Тя изненадано го погледна:

— Защо?

Иво не бе свикнал да му задават въпроси.

— Прави това, което ти казвам. Сега заминавам. Ще се върна след два-три дни.

— Иво…

— Събери багажа.

Три черни автомобила спряха пред полицейския участък в Джибелина. Капитанът, доста понапълнял, седеше зад бюрото. Вратата се отвори и влязоха пет-шест добре облечени и богати на вид мъже.

— Добър ден, господа. Мога ли да ви помогна?

— Ние сме дошли да ти помогнем — каза Иво. — Помниш ли ме? Аз съм синът на Джузепе Мартини.

Полицейският капитан ококори очи.

— Ти? Какво правиш тук? Опасно е за теб.

— Дойдох заради твоите зъби.

— Моите зъби?

— Да.

Двама от мъжете се приближиха и хванаха здраво капитана за ръцете.

— Имаш нужда от зъболекар. Нека да ти помогна.

Иво пъхна дулото на пистолета в устата му и дръпна спусъка. После се обърна към придружаващите го:

— Да вървим.

След петнадесет минути трите автомобила спряха пред дома на дон Вито. Отпред имаше двама пазачи, които с любопитство наблюдаваха процесията. Иво слезе от колата.

— Добър ден. Дон Вито ни очаква — каза той.

Единият от пазачите се намръщи.

— Нищо не ни е казал…

В следващия миг и двамата бяха простреляни. Използваните куршуми бяха с големи оловни сачми — ловджийски трик за разпръсването им. Мъжете бяха разкъсани на парчета.

В къщата дон Вито чу стрелбата. Погледна през прозореца, видя какво става, бързо се хвърли към едно чекмедже и извади пистолет.

— Франко! — завика той. — Антонио! Бързо!

Отвън се чуха още изстрели. Един глас каза:

— Дон Вито…

Той бързо се обърна и видя Иво с пистолет в ръка.

— Хвърли оръжието.

— Аз…

— Хвърли го.

Дон Вито пусна пистолета си на пода.

— Вземи каквото искаш и се махай.

— Нищо не искам — рече Иво. — Всъщност аз съм тук, защото ти дължа нещо.

— Каквото и да е, готов съм да го забравя.

— Но аз — не. Знаеш ли кой съм?

— Не.

— Иво Мартини.

Старецът се намръщи, опитвайки се да си спомни, после сви рамене.

— Това нищо не ми говори.

— Преди повече от петнадесет години твоите хора убиха майка ми и баща ми.

— Ужасно! — възкликна дон Вито. — Ще ги накажа. Аз…

Иво го удари по носа с пистолета. Рукна кръв.

— Не бива така — ахна дон Вито. — Аз…

Иво извади нож.

— Смъквай панталоните.

— Защо. Не можеш…

Иво вдигна пистолета.

— Смъкни си панталоните.

— Не! — гласът на дон Вито прозвуча като крясък. — Мисли какво правиш. Имам синове и братя. Ако ми направиш нещо, те ще те открият и ще те убият като куче.

— Ако могат да ме намерят — отвърна Иво. — Панталоните!

— Не.

Иво стреля в капачката на коляното му и старецът изрева от болка.

— Дай да ти помогна — рече Иво и смъкна панталоните, а после и бельото му.

— Не е много внушително, нали? Е, ще трябва да се задоволим с това, което имаме.

Той сграбчи члена на Дон Вито и замахна с ножа. Дон Вито припадна. Иво напъха пениса в устата му и рече:

— Съжалявам, че няма кладенец, в който да те хвърля.

Като прощален жест той стреля в главата на стареца, обърна се и излезе от къщата. Приятелите му го чакаха.

— Да вървим.

— Той има голямо семейство, Иво. Ще те търсят.

— Нека се опитат.

След два дни Иво с жена си и сина си Джан-Карло беше на един кораб на път за Ню Йорк.

В края на миналия век Новият свят бе земя на неограничените възможности. В Ню Йорк живееха много италианци. Много от приятелите на Иво вече бяха емигрирали в големия град и се занимаваха с това, което най-много умееха — с рекет. Мафията започваше да пуска своите пипала все по-нашироко. Иво промени фамилното си име на по-английското Мартин и се радваше на ненарушавано от нищо благоденствие.

Джан-Карло бе голямо разочарование за баща си. Работата не го интересуваше. Когато бе на двадесет и седем години, едно италианско момиче забременя от него. Ожениха се набързо и без много шум, а след три месеца им се роди син Пол.

Иво имаше големи планове за своя внук. В Америка адвокатите се радваха на голяма почит и Иво реши, че неговият внук ще стане адвокат. Младежът бе амбициозен и интелигентен — на двадесет и две години бе приет в Юридическия факултет на Харвард. Когато го завърши, Иво уреди да започне работа в една престижна адвокатска фирма, където не след дълго Пол стана съдружник. Пет години по-късно той създаде своя собствена фирма. По това време Иво бе направил големи инвестиции в законния бизнес, но все още поддържаше контактите си с мафията, а за деловите въпроси се грижеше неговият внук. През 1967 година, годината в която умря Иво, Пол се ожени за италианското момиче Нина, която след година роди близнаци.

През седемдесетте години Пол работеше усилено. Главните му клиенти бяха профсъюзите и по тази причина той имаше власт. Ръководители на различни браншове и отрасли на промишлеността се съобразяваха с него.

Веднъж Пол обядваше със свой клиент. Бил Роуън бе уважаван банкер. Той не знаеше нищо за семейството и произхода на Пол.