Звездите светят над нас - Страница 35

К оглавлению

— Трябва да станеш член на нашия голфклуб „Сънивейл“ — рече Бил Роуън. — Нали играеш голф?

— Понякога, когато имам време — отвърна Пол.

— Чудесно. Аз съм в комисията по приемане на нови членове. Искаш ли да те предложа?

— Би било добре.

Следващата седмица комисията се събра да обсъди новите кандидатури. Стигнаха до името на Пол Мартин.

— Аз мога да го препоръчам — каза Бил Роуън. — Той е свестен човек.

Джон Хамънд — един от членовете на комисията възрази:

— Той е италианец, нали? Не ни трябват жабари в клуба, Бил.

Банкерът го погледна.

— Ти против него ли ще гласуваш?

— По дяволите, разбира се!

— Добре, тогава оттеглям кандидатурата му. Следващият…

Съвещанието продължи.

След две седмици Пол Мартин отново обядваше заедно с банкера.

— Усилено тренирам голф — пошегува се Пол.

Бил Роуън се смути.

— Появи се малка пречка, Пол.

— Пречка ли?

— Аз предложих кандидатурата ти, но един от членовете на комисията заяви, че ще гласува против.

— О? Защо?

— Не го приемай като нещо лично. Той е тесногръд човек. Не обичал италианците.

Пол се усмихна.

— Това не ме смущава, Бил. Много хора не обичат италианците. Този мистър…

— Хамънд. Джон Хамънд.

— Фирмата за разфасоване на месо?

— Да. Той ще си промени мнението. Пак ще говоря с него.

Пол поклати глава.

— Не си прави труда. Да ти призная честно, не си падам много по голфа.

Шест месеца по-късно, в средата на юли, четири хладилни камиона на компанията „Хамънд“, натоварени със свински филета, нарязани бифтеци и бутове, на път от цеха за пакетиране в Минесота към супермаркетите в Бъфало и Ню Джързи, спряха край шосето. Шофьорите отвориха вратите на хладилниците и си тръгнаха.

Когато научи за това, Джон Хамънд побесня. Обади се на своя управител.

— Какво става по дяволите? Месо на стойност един милион и половина се е развалило на слънцето. Как можа да се случи подобно нещо?

— Профсъюзът обяви стачка — отговори управителят.

— Без да ни предупредят? За какво стачкуват? За повече пари ли?

— Не знам. Нищо не са ми казали. Просто са напуснали.

— Кажи на местния представител на профсъюза да дойде при мен. Ще уредя нещата с него — нареди Хамънд.

Същия следобед представителят на профсъюза влезе в кабинета му.

— Защо не бях предупреден за стачката? — попита Хамънд.

Извинявайки се, представителят отвърна:

— Аз самият не знаех, мистър Хамънд. Хората просто се ядосали и напуснали. Станало е внезапно.

— Знаете, че винаги сме се разбирали, аз съм разумен човек. Какво искат? Повишение?

— Не, сър. Заради сапуна е.

Хамънд го зяпна:

— Сапун ли казахте?

— Точно така. Не им харесва сапунът, който използвате за тоалетните. Много бил стипчив.

Хамънд не вярваше на ушите си.

— Сапунът им бил много стипчив? И затова загубих милион и половина долара?

— Не съм виновен аз, а шофьорите.

— Господи, не мога да повярвам. Какъв сапун искат — за педерасти? — той удари с юмрук по бюрото си. — Друг път, ако, има някакъв проблем, първо елате при мен. Чухте ли?

— Да, мистър Хамънд.

— Кажете им да се върнат на работа. В умивалните ще сложат най-хубавия сапун, който се продава, още преди шест часа тази вечер. Ясно ли е?

— Ще им кажа, мистър Хамънд.

Джон Хамънд дълго седя, кипейки от гняв. „Нищо чудно, че тази страна отива по дяволите“, мислеше той. „Сапунът!“

След две седмици, в един горещ августовски ден, по обед пет камиона на компанията „Хамънд“ на път за Сиракуза и Бостън спряха край шосето. Шофьорите отвориха вратите на хладилниците и си тръгнаха.

Джон Хамънд узна за това в шест часа вечерта.

— Какво приказваш, по дяволите? — разкрещя се той. — Сложи ли новия сапун?

— Да, още същия ден — отвърна управителят.

— Тогава за какво става дума този път?

— Не знам. Не е имало никакви оплаквания. Никой не ми е казал нито дума — безпомощно рече управителят.

— Прати ми тук проклетия пълномощник.

В седем часа Хамънд разговаряше с него.

— Днес следобед заради вашите хора се е развалило месо на стойност два милиона долара — крещеше Хамънд. — Да не са полудели?

— Да попитам ли председателя на профсъюза от ваше име?

— Не, не — бързо отвърна Хамънд. — Вижте, досега не съм имал никакви проблеми с вашите хора. Ако искат повече пари, просто елате при мен, да го обсъдим като разумни хора. Колко искат?

— Нищо.

— Какво значи това?

— Не става въпрос за пари, мистър Хамънд.

— О? А за какво?

— За осветлението.

— Осветлението? — Хамънд помисли, че не е разбрал.

— Да, оплакват се, че осветлението в тоалетните е много слабо.

Внезапно утихнал, Джон Хамънд се облегна назад и кротко попита:

— Какво става всъщност?

— Казах ви — хората смятат, че…

— Оставете тези глупости. За какво става дума?

Пълномощникът рече:

— Ако знаех, щях да ви кажа.

— Да не би някой да се опитва да ме разори? Така ли е?

Пълномощникът мълчеше.

— Добре — рече Джон Хамънд, — кажете ми някакво име. С кого мога да говоря?

— Има един адвокат, който може да ви помогне. Профсъюзите често се обръщат към него. Казва се Пол Мартин.

— Пол…? — изведнъж Джон Хамънд си спомни. — Проклетото жабарско копеле ме изнудва! Вън от тук! — изрева той. — Вън!

Хамънд кипеше от яд. „Никой не може да ме изнудва. Никой!“

След седмица още шест от хладилните му камиони бяха изоставени край пътя.

Джон Хамънд си уреди обед с Бил Роуън.

— Мислех си за твоя приятел Пол Мартин — каза той. — Може би избързах с отхвърлянето му.