Звездите светят над нас - Страница 33

К оглавлению

— Защо? — ахна той. — Какво съм направил.

— Отишъл си в полицията. Не трябваше да го правиш.

Смъкнаха панталоните на жертвата и докато другите го държаха, един извади нож.

— Нека това да ти е за урок.

Човекът закрещя:

— Не, моля ви! Съжалявам.

Другият се усмихна:

— Кажи го на жена си.

Сграбчи члена му и замахна с ножа. Разнесоха се писъци.

— Вече няма да ти трябва — успокои го капитанът им.

Напъха члена в устата му, но човекът се задави и го изплю. Капитанът погледна останалите.

— Не му хареса на вкус.

— Убий тоя кучи син.

Един от мъжете слезе от коня и събра няколко по-тежки камъка. Вдигна окървавените панталони на жертвата и напълни джобовете им с камъни.

— Ставай! — вдигнаха мъжа и го отнесоха до ръба на кладенеца.

— Приятно пътуване.

Хвърлиха го вътре.

— Водата ще има вкус на пикня — рече един.

Друг се изсмя:

— Селяците няма да направят разлика.

Известно време останаха заслушани в затихващите шумове, после настъпи тишина. Качиха се на конете и се отправиха към къщата.

Иво Мартини наблюдаваше с ужас, скрит в храсталака. Десетгодишното момче се отправи към кладенеца, погледна надолу и прошепна:

— Татко…

Но кладенецът бе дълбок и не се чуваше нито звук.

Приключили с Джузепе Мартини, пъдарите тръгнаха да търсят жена му Мария. Намериха я в кухнята.

— Къде е мъжът ми? — попита тя.

Хилене.

— Пие вода.

Двама от мъжете тръгнаха към нея. Единият рече:

— Много си хубава, а си омъжена за такъв грозен мъж.

— Махайте се от къщата ми! — заповяда Мария.

— Така ли се посрещат гости? — той се протегна и разкъса роклята й. — Вече ще носиш траур, така че това няма да ти трябва.

— Животно!

На печката имаше тенджера с вряла вода. Мария посегна и я плисна в лицето му. Той изрева от болка. Извади пистолета си и стреля. Тя бе мъртва още преди да падне на пода.

Капитанът изрева:

— Идиот! Първо ги изнасилваш, после ги убиваш. Да вървим да дадем отчет на дон Вито.

След половин час бяха в имението.

— Погрижихме се и за мъжа, и за жената — докладва капитанът.

— А синът?

— Не ни казахте нищо за него — изненадано погледна капитанът.

— Кретино! Казах да се погрижите за семейството.

— Но той е малко момче, дон Вито.

— Момчетата порастват и стават мъже. Мъжете искат отмъщение. Убийте го!

— Както наредите.

Двама мъже препуснаха обратно към фермата на Мартини.

Иво бе в шок. Видя как убиха родителите му. Беше сам на света, нямаше къде да отиде, нито към кого да се обърне. „Почакай! Имаше един човек“ — брата на баща му. Нунцио Мартини живееше в Палермо. Иво знаеше, че трябва да бърза. Хората на дон Вито щяха да се върнат, за да го убият. Чудеше се защо още не са го направили. Момчето сложи малко храна в една раница, метна я през рамо и бързо напусна фермата. Стигна до малкия коларски път, който излизаше от селото, и забърза по него. Щом чуеше шум от приближаваща се каруца, то се скриваше сред дърветата край пътя.

След един час видя група ездачи, които го търсеха. Иво остана скрит и неподвижен дълго след като те отминаха. После отново тръгна. Нощем спеше из овощните градини, хранеше се с плодове от дърветата и зеленчуци от полето. Вървя три дни.

Когато почувства, че е в безопасност от дон Вито, момчето влезе в едно малко село. След час седеше в една каруца, която отиваше в Палермо.

Иво пристигна в къщата на чичо си в полунощ. Нунцио Мартини живееше в голям, богат дом в покрайнините на града. Къщата беше с голям балкон, тераси и двор. Иво заблъска по входната врата. След дълга тишина плътен глас извика:

— Кой е, по дяволите?

— Аз съм, Иво, чичо Нунцио.

След миг Нунцио Мартини отвори вратата. Той бе едър мъж на средна възраст, с щедър римски нос и развяваща се бяла коса. Беше по нощница. Изненадан огледа момчето:

— Иво! Какво правиш тук посред нощ? Къде са майка ти и баща ти?

— Те са мъртви — разрида се Иво.

— Мъртви? Влизай, влизай…

Иво влезе, препъвайки се.

— Ужасна новина. Злополука ли беше?

Иво поклати глава.

— Дон Вито нареди да ги убият.

— Но защо?

— Баща ми отказа да наеме земя от него.

— А!

— Защо ги уби? Не му бяха сторили нищо!

— То не е било нещо лично — каза Нунцио Мартини.

Иво го гледаше втренчено.

— Не било лично?! Не разбирам.

— Всеки познава дон Вито и репутацията му. Той е уважаван и могъщ човек. Но ако разреши на баща ти да му се противопостави, други също ще се опитат и той ще загуби властта си. Нищо не може да се направи.

— Нищо ли? — смаяното гледаше момчето.

— Не сега, Иво. Не сега. Сега ти е нужен един добър сън.

Разговаряха отново на сутринта по време на закуска.

— Искаш ли да живееш в тази хубава къща и да работиш за мен?

Нунцио Мартини беше вдовец.

— Мисля, че искам — каза Иво.

— Ще ми трябва умно момче като теб. А изглеждаш и силен.

— Силен съм — потвърди Иво.

— Добре.

— С какво се занимаваш ти, чичо? — попита Иво.

Нунцио Мартини се усмихна.

— Закрилям хората.

Мафията се бе зародила в Сицилия и други бедни области на Италия, за да защитава хората от безмилостното, тиранично правителство. Мафията поправяше неправдите, отмъщаваше за злото и в крайна сметка, стана толкова могъща, че дори правителството се страхуваше от нея, а търговци и фермери й плащаха данък.

Нунцио Мартини беше капо на мафията в Палермо. Грижеше се за събирането на съответните данъци, и за наказанията на онези, които не ги плащаха. Наказанията варираха от счупена ръка или крак до бавна и мъчителна смърт.

Иво започна да работи за чичо си.