Звездите светят над нас - Страница 27

„Едно момиченце попитало: можеш ли да забременееш, ако погълнеш семето на мъжа? Майка й отговорила: Не. От това можеш да получиш бижута…“

Имаше и открити жестове. Някой работник минаваше покрай Лара и „случайно“ докосваше с ръка гърдите или задника й.

— Опа-ла, извинявам се.

— Няма проблем — отвръщаше. Лара. — Взимай си чека и изчезвай оттук.

Постепенно веселието им започна да се превръща в респект.

Един ден Лара караше по Кедзи Авеню. До нея беше Хауард Келър. Стигнаха до един блок от сгради между две пресечки, зает изцяло с малки магазинчета.

Тя спря колата.

— Това е загуба на пространство. Тук трябва да има многоетажна сграда. Тези Малки магазини сигурно не носят голяма печалба.

— Да, но проблемът е, че трябва да се убеди всеки отделен собственик, а някой от тях може и да не иска да се махне — рече Келър.

— Ще можем да ги изкупим — заяви Лара.

— Лара, ако само един откаже, ще се чудиш какво да правиш с останалите. Ще имаш куп дюкянчета, които не са ти нужни, пък и няма да можеш да построиш това, което искаш. А ако те разберат, че тук ще се издигне голяма многоетажна сграда, направо ще те разорят с цените, които ще поискат.

— Няма да позволим да схванат намеренията ни — Лара започна да се въодушевява. — Различни хора ще говорят със собствениците.

— Случвало се е и преди — предупреди я Келър. — Само ако се разчуе, ще те изнудват за всяко пени…

— Значи трябва да внимаваме. Хайде да поискаме право за закупуване на имота.

На терена имаше повече от дузина дюкянчета и работилници — пекарница, железарски магазин, бръснарница, магазин за облекло, месарница, шивачница, дрогерия, магазинче за канцеларски принадлежности, кафене и редица други.

— Не забравяй риска — предупреди я Келър. — Ако само един откаже, губиш всички пари, които влагаш за изкупуване на останалите.

— Не се безпокой — успокои го Лара. — Ще се справя.

Седмица по-късно един мъж влезе в бръснарницата с двата стола. Бръснарят четеше списание.

— Какво ще обичате, сър? Подстригване?

Непознатият се усмихна.

— Не. Дойдох в града съвсем наскоро. Имах бръснарница в Ню Джърси, но жена ми искаше да се преместим тук, за да бъде по-близо до майка си. Търся да купя бръснарница.

— Това е единствената бръснарница в района, но не се продава — отвърна бръснарят.

Непознатият се засмя:

— Като се замисли човек, всичко се продава, нали? Разбира се, на съответната цена. Колко струва помещението — петдесет, шестдесет хиляди долара?

— Там някъде — призна бръснарят.

— Наистина много желая отново да имам своя бръснарница. Чуйте — ще ви дам седемдесет и пет хиляди.

— Не, не мисля да продавам.

— Сто хиляди.

— Наистина, мистър, аз не…

— И можете да си вземете цялото оборудване.

Бръснарят го зяпна.

— Ще ми дадете сто хиляди долара и ще мога да си взема столовете и цялото оборудване?

— Точно така. Аз си имам свои.

— Може ли да помисля? Ще трябва да поговоря с жена си.

— Разбира се. Ще мина угре.

След два дни бръснарницата бе купена.

— Това е първият — рече Лара.

Следваше пекарницата — собственост на едно семейство. Пещите в задната стая изпълваха магазинчето с мириса на пресен хляб. Една жена разговаряше със собствениците.

— Съпругът ми почина, а аз получих застраховката му. Имахме пекарница във Флорида. Търсех точно такова нещо. Искам да я купя.

— Достатъчно ни е да преживяваме — рече собственикът. — С жена ми никога не сме мислили да продаваме.

— Но ако решите, колко бихте искали?

— Не знам — сви рамене собственикът.

— Какво ще кажете за шестдесет хиляди?

— О, поне седемдесет и пет хиляди — отвърна той.

— Слушайте, ще ви дам сто хиляди — рече жената.

Собственикът я загледа втренчено.

— Сериозно ли говорите?

— Съвсем сериозно.

На другата сутрин Лара каза:

— Станаха два.

Останалите покупки протекоха също така гладко. Десетина мъже и жени обикаляха и се представяха за шивачи, пекари, фармацевти, месари. В продължение на шест месеца Лара изкупи магазинчетата и нае хора за различните операции. Архитектите започнаха да проектират многоетажната сграда. Лара проучваше последните доклади.

— Изглежда, че се справихме — обърна се тя към Келър.

— Опасявам се, че има един проблем.

— Защо? Остана само кафенето.

— Това е проблемът. Собственикът го е наел за срок от пет години и не иска да се откаже.

— Предложете му още пари…

— Казва, че не иска, независимо от цената.

Лара го гледаше втренчено.

— Знае ли за строежа?

— Не.

— Добре. Ще ида да разговарям с него. Не се тревожи, ще се съгласи. Разбери кой е собственик на тази сграда.

На другата сутрин Лара отиде на терена. Кафенето „На Хейли“ беше в най-югозападния ъгъл на блока. То бе малко — пет-шест столчета на бара и четири сепарета. Зад бара имаше един мъж и Лара предположи, че той е собственикът. Изглеждаше към седемдесетте.

Лара седна в едно от сепаретата.

— Добро утро — любезно рече мъжът. — Какво да ви предложа?

— Портокалов сок и кафе, моля.

— Веднага.

Тя го наблюдаваше как изстисква пресен сок.

— Сервитьорката ми не се появи на работа днес. Трудно се намират добри работници в тия времена.

Той наля кафе и излезе зад бара. Беше в инвалидна количка. Нямаше крака. Лара мълчаливо го наблюдаваше, докато й поднасяше кафето и портокаловия сок.

— Благодаря. Хубаво ви е кафенето — рече тя и се огледа.

— Да. Харесвам си го.

— От колко време сте тук?

— От десет години.

— Не мислите ли за пенсия?