Звездите светят над нас - Страница 26

Лара нямаше време да се почувства самотна. Тя прекарваше всеки ден със своето семейство — архитектите, строителите, дърводелците, електротехниците, земемерите и водопроводчиците. Бе изцяло погълната от сградите, които строеше. Тя бе звезда, а Чикаго — нейната сцена.

Професионалният й успех бе надминал и най-смелите й мечти, но тя нямаше личен живот. Преживяването й с Шон Макалистър се отрази зле на отношението й към секса, а и не срещна мъж, към когото да прояви по-сериозен интерес. Някъде в подсъзнанието й съществуваше загадъчен образ, когото бе срещала и би искала отново да срещне, но все не можеше да го улови. Той се мяркаше в спомените й само за миг и изчезваше.

Не й липсваха ухажори — бизнесмени, петролни магнати, поети, дори някои от нейните служители. Лара бе любезна с всички, ала не допускаше нищо повече от ръкуване за лека нощ на прага на дома й.

Но изведнъж Лара почувства силно влечение към Пийт Райън — главен технически ръководител на един от строежите, красив и едър млад мъж с ирландски акцент и заразителна усмивка. Лара започна все по-често да посещава обекта, на който работеше Райън. Разговаряха по проблемите на строежа, но и двамата съзнаваха, че всъщност говорят за друго.

— Ще вечеряте ли с мен? — попита Райън, провлачвайки „вечеряте“.

Лара почувства, че сърцето й подскочи.

— Да.

Райън мина да я вземе от дома й, но така и не стигнаха до вечеря.

— Боже мой, ти си прекрасна — каза той и силните му ръце я обгърнаха.

Тя бе готова. Играта им беше продължавала месеци наред. Райън я вдигна и я отнесе в спалнята. Съблякоха се едновременно — бързо и нетърпеливо. Тялото му бе стройно и стегнато и в съзнанието на Лара за миг се мярна тежкото, дундесто тяло на Шон Макалистър. В следващия миг тя вече бе в леглото, а Райън — над нея. Ръцете и езикът му бяха навсякъде по тялото й и тя извика от удоволствието, което изпитваше.

Когато двамата лежаха изтощени в прегръдките си, Райън тихо промълви:

— Господи, ти си страхотно чудо!

— И ти — прошепна Лара.

Не помнеше да е била по-щастлива. Райън бе всичко, което желаеше — интелигентен и сърдечен. Двамата се разбираха, защото говореха на един език.

Райън стисна ръката й:

— Умирам от глад.

— Аз също. Ще направя сандвичи.

— Утре наистина ще те заведа на вечеря — обеща Райън.

— Приемам — прегърна го Лара.

На другата сутрин Лара отиде да го види на строежа. Той беше високо на металното скеле и даваше нареждания на хората си. Когато Лара се отправи към работния асансьор, един от строителите й се ухили:

— Добр’утро, мис Камерън — в гласа му имаше многозначителна нотка.

Друг работник мина край нея и широко й се усмихна:

— Добро утро, мис Камерън.

Двама други я гледаха похотливо:

— Добро утро, шефе.

Лара се огледа — и други я наблюдаваха, хилейки се. Лицето й почервеня. Тя влезе в асансьора и се изкачи при Райън. Когато я видя, той се усмихна:

— Добро утро, скъпа, в колко ще вечеряме?

— По-скоро ще умреш от глад — отвърна побесняла Лара. — Уволнен си!

Всяка сграда, издигната от Лара, бе предизвикателство. Тя строеше както малки кантори с етажна площ от пет хиляди квадратни фута, така и големи административни сгради и хотели. Но независимо от функцията на постройката, най-важното за нея бе местоположението. Бил Роджърс се оказа прав — местоположението и пак местоположението.

Империята на Лара непрекъснато се разрастваше. Започна да получава признание от бащите на града, от пресата и от обществеността.

Тя бе ефектна фигура и когато посещаваше благотворителни прояви, операта или някой музей, фотографите винаги усърдно я снимаха. Все по-често започна да се появява в средствата за информация. Нейните сгради имаха успех, но тя все още не бе удовлетворена. Сякаш очакваше да й се случи нещо прекрасно, да се отвори някаква врата, да я докосне незнайно вълшебство.

Келър бе озадачен:

— Какво искаш, Лара?

— Нещо повече.

И това бе всичко, което успяваше да измъкне от нея.

Един ден Лара го попита:

— Хауард, знаеш ли колко плащаме всеки месец за портиери, за пране, за миене на прозорци?

— То си върви с територията — отвърна Келър.

— Тогава хайде да си купим територия.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще разкрием помощен филиал. Ще предлагаме такива услуги на самите себе си и на други строители.

Идеята имаше успех от самото начало и носеше постоянна печалба.

Келър имаше чувството, че Лара е издигнала около себе си емоционална стена. Той беше по-близък с нея от всеки друг и въпреки това Лара никога не говореше с него за семейството си или за своя произход. Сякаш изведнъж се бе появила в пълния си разцвет неизвестно откъде. В началото Келър й бе като наставник — учеше я и я направляваше, но сега Лара сама вземаше всичките си решения. Ученичката бе надминала учителя си.

Лара не позволяваше нищо да застане на пътя й. Превръщаше се в непреодолима сила, за нея нямаше спиране. Беше перфекционист. Знаеше какво иска и настояваше да го получи.

В началото някои работници се опитаха да я мамят. Никога преди не бяха работили за жена и тази идея ги развеселяваше. Но ги очакваше шок. Когато Лара изобличи един от надзирателите в надписване на работа, която не е извършена, тя го извика пред целия екип и го уволни. Всяка сутрин беше на строителната площадка. Работниците идваха в шест часа и я заварваха да ги чака. Мъжете демонстрираха необуздано сексуално превъзходство. Когато знаеха, че Лара може да ги чуе, те си подхвърляха мръсни шеги.

„Знаеш ли тази за говорящата вагина? Влюбила се в един член и…“