Звездите светят над нас - Страница 13

— Подранила си, Лара. Днес е сряда.

— Знам. Искам да ви помоля за една услуга, мистър Макалистър.

Шон Макалистър я изучаваше. „Тя наистина се е превърнала в красиво момиче. Не, не момиче — жена.“ Виждаше как гърдите й са издули памучната блуза, с която бе облечена.

— Седни, мила. Какво мога да направя за теб?

Лара беше прекалено развълнувана, за да сяда.

— Искам да взема заем.

Това съвсем го изненада.

— Какво?

— Бих искала да взема пари на заем.

Той се усмихна снизходително:

— Защо не. Ако ти трябва нова рокля или нещо друго, ще се радвам да…

— Искам да взема двеста хиляди долара.

Усмивката на Макалистър угасна.

— Това някаква шега ли е?

— Не, сър — Лара се приведе напред и сериозно обясни: — Искам да купя един парцел и да построя сграда на него. Имам важен клиент, който е готов да ми предложи договор за наем за срок от десет години. Това ще бъде гаранцията за стойността на земята и сградата.

Макалистър я разглеждаше намръщено:

— Обсъдила ли си това със собственика на земята?

— В момента го обсъждам — отвърна Лара.

Трябваха му няколко мига, за да го проумее.

— Чакай малко. Искаш да кажеш, че аз съм собственик на тази земя?

— Да. Става дума за парцела на ъгъла на Мейн Стрийт и Комършъл Стрийт.

— Ти си дошла тук, за да вземеш заем от мен и да купиш моя земя?

— Този парцел струва не повече от двадесет хиляди долара — проверих. Аз ви предлагам тридесет хиляди. Ще спечелите десет хиляди долара от земята плюс лихвата върху двеста хиляди долара, които ще ми дадете на заем, за да построя сградата.

Макалистър поклати глава:

— Искаш да ти дам заем от двеста хиляди долара без гаранция. Това е невъзможно.

Лара се приведе напред.

— Имате гаранция — ипотеката върху сградата и земята. Няма начин да загубите.

Макалистър седеше и я гледаше, обмисляйки предложението й.

— Знаеш ли, не ти липсва кураж — усмихна се той. — Но никога не бих могъл да обясня подобен заем пред директорския си съвет.

— Вие нямате директорски съвет — отвърна му Лара.

Усмивката му се превърна в гримаса.

— Вярно е.

Лара се приведе и той наблюдаваше как гърдите й се опряха до ръба на бюрото му.

— Ако се съгласите, мистър Макалистър, никога няма да съжалявате за това. Уверявам ви.

Той не можеше да откъсне очи от гърдите й.

— Ти съвсем не си като баща си, нали?

— Не, сър. „Изобщо не съм като него“, с ярост помисли Лара.

— Ако приемем, че проявя интерес — внимателно поде Макалистър, — кой е този твой наемател?

— Казва се Чарлс Коун. Служител е в „Континентъл Съплайс“.

— Веригата от магазини?

— Да.

Изведнъж Макалистър прояви силен интерес. Лара продължи:

— Искат да открият тук голям магазин, за да снабдяват с оборудване миньорите и дърварите.

Макалистър надуши бърз успех.

— Къде се запозна с този човек? — небрежно запита той.

— Той се настани в пансиона.

— Разбирам. Нека помисля, Лара. Ще поговорим отново утре.

Лара тръпнеше от вълнение.

— Благодаря, мистър Макалистър. Няма да съжалявате.

— Не, не мисля, че ще съжалявам — усмихна се той.

Същия следобед Шон Макалистър отиде в пансиона, за да се срещне с Чарлс Коун.

— Отбих се просто да ви кажа добре дошъл в Глейс Бей. Аз съм Шон Макалистър. Собственик на банката. Чух, че сте пристигнали в града. Но не би трябвало да сте в моя пансион, а в хотела ми. Много по-удобно е.

— Нямаше места — обясни мистър Коун.

— Защото не сме знаели кой сте.

— И кой съм? — любезно попита мистър Коун.

Шон Макалистър се усмихна:

— Хайде да не си играем, мистър Коун. Мълвата се разпространи. Разбирам, че проявявате интерес към наемането на сграда, която ще бъде построена на мой терен.

— И кой е този терен?

— Парцелът на Мейн и Комършъл. Страхотно местоположение, нали? Мисля, че няма проблем да се споразумеем.

— Аз вече съм се споразумял.

Шон Макалистър се разсмя:

— Лара? Малка хубавица, нали? Защо не дойдете с мен в банката и да направим договора?

— Мисля, че не ме разбрахте, мистър Макалистър. Казах, че вече съм се договорил.

— Мисля, че вие не ме разбирате, мистър Коун. Земята не е собственост на Лара, а моя.

— Но тя се опитва да я купи от вас, нали?

— Да, ала аз не съм длъжен да й я продам.

— А аз не съм длъжен да взема точно този парцел. Огледах още три други парцела, не по-лоши. Благодаря, че се отбихте при мен.

Шон Макалистър дълго го гледа.

— Искате да кажете… че сте сериозен.

— Напълно. Никога не правя нечисти сделки и никога не изменям на думата си.

— Но Лара не разбира нищо от строителство. Тя…

— Тя смята да намери хора, които разбират. Естествено ние трябва да дадем окончателното си одобрение.

Банкерът се замисли.

— Правилно ли съм разбрал, че „Континентъл Съплайс“ са готови да подпишат договор за наем за срок от десет години?

— Точно така.

— Разбирам. Е, при тези обстоятелства… нека си помисля.

Когато Лара се върна в пансиона, Чарлс Коун й разказа за разговора си с банкера. Лара се разтревожи:

— Искате да кажете, че мистър Макалистър зад гърба ми…

— Не се безпокой — успокои я Коун. — Той ще се споразумее с теб.

— Наистина ли мислите така?

— Той е банкер. Работата му е да получава печалба.

— А вие? Защо правите за мен всичко това? — попита Лара.

Той си бе задавал същия въпрос. „Защото мястото ти не е в този град. Защото бих искал да имам дъщеря като теб.“ Но не й каза нищо подобно.

— Аз нищо не губя, Лара. Намерих и други парцели, които са също толкова подходящи. Ако успееш да получиш тази земя, бих искал да направя това за теб. За компанията ми няма значение с кого ще се договоря. Ако получиш заема и аз одобря строителната ти компания, сделката е сключена.