Звездите светят над нас - Страница 12

След това почти всяка вечер те разговаряха за предприемачеството.

— Главното правило в предприемачеството е ПДХ — съветваше я Роджърс. — Никога не го забравяй.

— Какво е това?

— Парите на други хора. Хубавото в този бизнес е, че правителството ти разрешава намаление на лихвата и отстъпки, докато авоарите ти продължават да растат. Трите най-важни неща в предприемачеството са местоположение, местоположение и пак местоположение. Красиво здание на върха на един хълм си е чиста загуба. Едно грозно здание в центъра на града ще те направи богат.

Роджърс обясняваше на Лара какво е ипотекиране, рефинансиране и използване на банкови заеми. Тя слушаше, научаваше и запомняше. Беше като сюнгер, нетърпеливо поглъщаше всяка информация.

Най-важното, което Роджърс й каза, беше:

— Знаеш ли, в Глейс Бей има голяма жилищна криза. Това създава големи възможности. Ако бях двадесет години по-млад…

От този миг Лара гледаше на Глейс Бей с други очи — представяше си административни сгради и жилищни блокове на мястото на празните парцели. Изпитваше и въодушевление, и чувство на неудовлетвореност. Имаше мечти, но нямаше пари, за да ги осъществи.

Когато Бил Роджърс си замина, той й напомни:

— Помни — парите на другите. Желая ти късмет, хлапенце.

След една седмица в пансиона пристигна Чарлс Коун. Той беше дребен мъж над шестдесетте, спретнат, стегнат и добре облечен. Сядаше на вечеря заедно с другите наематели, но говореше много рядко. Изглеждаше потънал в свой собствен свят.

Наблюдаваше Лара, която си вършеше работата в пансиона усмихната и никога не се оплакваше.

— Колко време смятате да останете при нас? — попита го Лара.

— Не знам точно. Може би седмица, може би месец — два…

Чарлс Коун беше загадка за Лара. Нямаше нищо общо с другите пансионери. Тя се опитваше да си представи с какво се занимава Коун. Явно не беше миньор или рибар, а не приличаше и на търговец. Изглеждаше по-издигнат от останалите, с по-добро образование. Беше казал на Лара, че опитал да се настани в единствения хотел в града, но нямало място. Лара забеляза, че той не яде почти нищо.

— Ако имате някакъв плод или малко зеленчуци… — казваше той, извинявайки се.

— Да не сте на някаква специална диета? — попита Лара.

— Донякъде. Ям само храна, съобразена с еврейските религиозни изисквания, но се опасявам, че в Глейс Бей няма такава…

На другия ден, когато Чарлс Коун седна на вечеря, пред него бе поставена чиния с агнешки флейки. Изненадан, той вдигна поглед към Лара.

— Извинявам се, но не мога да ям това — рече той. — Мисля, че обясних…

Лара се усмихна.

— Да. Тази храна е чиста.

— Какво?

— В Сидни открих еврейски пазар за месо. Това е купено оттам. Да ви е сладко. В наема ви влизат и две хранения на ден. Утре ще има бифтек.

От този момент нататък винаги когато Лара имаше малко свободно време, Коун се стремеше да разговаря с нея, да я предразположи да разкаже за себе си. Силно впечатление му направи бързата й схватливост и независимият й дух.

Един ден Чарлс Коун призна на Лара защо е дошъл в Глейс Бей.

— Аз съм служител в „Континентъл Съплайс“ — това беше известна в цялата страна верига. — Тук съм, за да потърся място за новия ни магазин.

— Колко вълнуващо — рече Лара. „Знаех си, не важна причина го е довела в Глейс Бей.“ — Вие ли ще го построите?

— Не. За тази работа ще намерим някого. Ние само наемаме сградите.

В три часа през нощта Лара се пробуди от дълбок сън и седна в леглото си. Сърцето й биеше лудо. Сън ли беше това? Не. Умът й работеше трескаво. Беше прекалено развълнувана, за да заспи отново.

Когато Чарлс Коун излезе от стаята си, за да закуси, Лара го чакаше.

— Мистър Коун… Знам едно страхотно място — изтърси изведнъж тя.

Той я зяпна озадачен:

— Какво?

— Мястото, което търсите за магазина.

— О? Къде?

Лара отбягна въпроса.

— Може ли да ви попитам нещо? Ако аз притежавах място, което ви харесва, и построя магазин на него, ще се съгласите ли да го наемете от мен за срок от пет години?

Той поклати глава:

— Въпросът е доста хипотетичен, нали?

— Отговорете ми! — упорстваше Лара.

— Лара, какво разбираш ти от строителство?

— Няма аз да го строя — отвърна тя. — За това ще наема архитект и добра строителна фирма.

Чарлс Коун внимателно я изучаваше.

— Разбирам. И къде е това чудесно място?

— Ще ви го покажа. Повярвайте ми, ще ви хареса. Съвършено е.

След закуска Лара заведе Чарлс Коун в центъра на града. На ъгъла на Мейн Стрийт и Комършъл Стрийт в центъра на Глейс Бей имаше голям празен парцел. Коун го бе разглеждал преди два дни.

— Този парцел имах предвид — каза Лара.

Коун стоеше и се преструваше, че го изучава.

— Имаш нюх. Местоположението е много добро.

Той вече беше поразпитал дискретно и бе научил, че собственик е някакъв банкер — Шон Макалистър. Задачата на Коун бе да намери подходящ парцел, да уреди построяването на сградата и после да я наеме. За компанията нямаше никакво значение кой ще я построи, стига да бъдат удовлетворени изискванията им.

Коун наблюдаваше Лара и си мислеше: „Прекалено млада е. Идеята й не струва. И все пак… «В Сидни намерих еврейски пазар за месо. Утре ще има бифтек.»“ Тя беше толкова състрадателна.

Лара говореше развълнувано:

— Ако мога да закупя тази земя и построя сграда, която да отговаря на изискванията ви, ще я наемете ли за пет години?

Той помълча, после бавно отвърна:

— Не, Лара. Договорът за наемане ще трябва да бъде за десет години.

Този следобед Лара отиде при Шон Макалистър. Той я погледна изненадан, когато тя влезе в кабинета му.