Звездите светят над нас - Страница 11

— Аз ще се грижа за него — отвърна Лара.

Той я погледна и тихо каза:

— Баща ти не го съзнава, скъпа, но е голям късметлия.

— Сега мога ли да го видя?

— Да.

Лара влезе в стаята при баща си, спря и го загледа втренчено. Джеймс Камерън лежеше в леглото блед, безпомощен и сякаш изведнъж състарен. Вълна от нежност заля Лара. Най-после тя можеше да направи нещо за баща си, нещо, което да го накара да я оцени и да я обикне. Тя се приближи към леглото.

— Татко…

Той вдигна поглед и промърмори:

— Какво, по дяволите, правиш тук? Имаш работа в пансиона.

Лара замръзна.

— Аз… знам, татко. Просто исках да ти кажа, че ходих при мистър Макалистър. Казах му, че аз ще събирам наема, докато ти се оправиш и…

— Ти ще събираш наема? Не ме разсмивай — внезапен спазъм го разтърси. Когато заговори отново, гласът му беше слаб. — Това е Съдбата — простена той. — Ще ме изхвърлят на улицата.

Дори не мислеше какво ще стане с нея. Лара стоя и дълго го гледа. После се обърна и излезе.

След три дни докараха Джеймс Камерън вкъщи и го положиха в кревата.

— Още няколко седмици няма да ставаш от леглото — каза д-р Дънкан. — Ще мина да те видя отново след ден-два.

— Не мога да лежа — протестираше Джеймс Камерън. — Аз съм зает човек. Имам много работа.

Докторът го погледна и тихо рече:

— Можеш да избираш — или ще лежиш и ще останеш жив, или ще станеш и ще умреш.

В началото наемателите на Макалистър се радваха на невинното, младо момиче, което идваше да събира наема, но когато това вече не беше новост, измисляха безброй извинения:

— Тази седмица бях болен и имах да плащам болнични сметки…

— Синът ми изпраща пари всяка седмица, но пощата закъсня…

— Трябваше да си купя инструменти…

— Следващата седмица ще ви дам парите със сигурност…

Но момичето се бореше за живота си. Изслушваше ги учтиво и казваше:

— Съжалявам, но мистър Макалистър каза, че иска парите днес и ако нямате, ще трябва незабавно да напуснете пансиона.

И всички успяваха да намерят по някакъв начин пари. Лара беше непреклонна.

— С баща ти се оправяхме по-лесно — оплака се един от наемателите. — Той винаги се съгласяваше да изчака няколко дни.

Но в крайна сметка бяха принудени да се възхитят от куража на младото момиче.

Ако Лара мислеше, че болестта на баща й ще ги сближи, за съжаление се лъжеше. Опитваше се да предугажда всяко негово желание, но колкото по-грижовна беше тя, толкова по-лошо се държеше той.

Всеки ден тя му носеше свежи цветя и дребни лакомства.

— За бога, престани да се мотаеш наоколо ми! — викаше той. — Нямаш ли си работа?

— Просто мислех, че би искал…

— Вън! — той се обръщаше с лице към стената.

„Мразя го“, мислеше Лара. „Мразя го.“

В края на месеца Лара влезе в кабинета на Шон Макалистър с пликове, пълни с парите от наема. Когато ги преброи, той каза:

— Трябва да призная, млада госпожице, че ти много ме изненада. Справи се по-добре от баща ти.

Думите я зарадваха.

— Благодаря.

— Всъщност за пръв път през този месец всички са си платили навреме и изцяло наема.

— Тогава ние с баща ми можем да останем в пансиона? — обнадеждено попита Лара.

Макалистър я разгледа за момент.

— Мисля, че да. Трябва много да обичаш баща си.

— Ще се видим следващата събота, мистър Макалистър.

V

На седемнадесет години източеното, мършаво момиче се бе превърнало в жена. Лицето й носеше отпечатъка на нейния шотландски произход — блестящата кожа, извитите, изящни вежди, буреносносивите й очи, буйната черна коса. Освен това около нея витаеше дух на меланхолия, сякаш последица от страданията и трагичната история на един народ. Беше трудно да откъснеш очи от лицето на Лара Камерън.

Повечето от наемателите бяха без жени, като се изключат момичетата на мадам Кърсти и другите проститутки, за чиито услуги те плащаха, и естествено красивото младо момиче ги привличаше. Някои от мъжете я причакваха в кухнята или в стаите си, когато тя ги почистваше, и й предлагаха:

— Бъди мила с мен, Лара, мога да направя много за теб.

Или:

— Ти си нямаш приятел, нали? Нека да ти покажа какво значи мъж.

Или:

— Не искаш ли да дойдеш в Канзас? Заминавам другата седмица и ще се радвам да те взема с мен.

Всеки път, когато някой от наемателите се опитваше да я убеди да легне с него, Лара отиваше в стаичката, където безпомощен лежеше баща й, и казваше:

— Не беше прав, татко. Всички мъже ме желаят — излизаше и го оставяше да се взира след нея.

Една ранна утрин през пролетта Джеймс Камерън умря. Лара го погреба в гробището „Грийнуд“ в областта Пашъндейл. Освен нея само Берта присъства на погребението. Сълзи нямаше.

Пристигна нов наемател — американец на име Бил Роджърс. Той беше над седемдесетте, плешив, дебел и приветлив мъж, който обичаше да приказва. След вечеря сядаше да побъбри с Лара.

— Ти си дяволски хубава, за да затънеш в тоя провинциален град. Трябва да отидеш в Чикаго или Ню Йорк, там е животът — съветваше я той.

— Някой ден ще го направя — казваше Лара.

— Целият ти живот е пред тебе. Знаеш ли какво искаш от него?

— Искам да притежавам някои неща.

— А, хубави дрехи и…

— Не. Земя. Искам да притежавам земя. Баща ми никога не е имал нищо. Цял живот е живял от милостта на другите.

Лицето на Бил Роджърс засия.

— Аз се занимавах с недвижими имоти. Бях предприемач.

— Така ли?

— Притежавах сгради из целия Среден запад. Веднъж имах дори и хотелска верига — тонът му стана тъжен.

— Какво се случи?

— Станах алчен — той вдигна рамене, — загубих всичко. Но докато ги имах, беше чудесно.