Звездите светят над нас - Страница 10

Лара можеше да си представи хилядите отчаяни, окаяни хора, ограбени от всичко, което са имали, зашеметени от случилото се. Можеше да чуе плача на опечалените и писъците на ужасените деца.

— И какво е станало с тези хора в крайна сметка? — питаше тя.

— Заминали за други земи с кораби, които се превърнали в смъртоносни капани. Натъпкани в тях, пасажерите умирали от треска или дизентерия. Бури настигали някои от корабите и пътуването се удължавало със седмици, храната свършвала. Когато корабите пристигали в Канада, само най-силните били все още живи. Но пристигнали веднъж тук, те получавали нещо, което не са имали никога преди.

— Своя собствена земя — отвърна Лара.

— Точно така, девойче.

„Някой ден аз ще имам своя собствена земя и никой — никой няма да ми я отнеме“ — страстно мечтаеше Лара.

Една вечер в началото на юли Джеймс Камерън беше в леглото с една от проститутките в публичния дом на Кърсти, когато получи сърдечен пристъп. Беше доста пиян и щом рухна изведнъж, партньорката му предположи, че просто е заспал.

— А, без такива номера! Чакат ме и други клиенти. Събуди се, Джеймс! Събуди се!

Той се държеше за гърдите и се бореше да си поеме дъх.

— За бога, викай доктор! — простена.

Линейката го откара в малката болница на Куори Стрийт. Д-р Дънкан изпрати да повикат Лара. Тя пристигна в болницата с разтуптяно сърце. Дънкан я чакаше.

— Какво е станало? — настойчиво попита Лара. — Мъртъв ли е баща ми?

— Не, Лара, но се опасявам, че е получил инфаркт.

Тя стоеше като вцепенена.

— Той… ще оживее ли?

— Не знам. Правим всичко възможно.

— Мога ли да го видя?

— По-добре ела утре сутрин, момичето ми.

Тя тръгна към къщи, скована от страх. „Моля те, Господи, не го оставяй да умре. Той е всичко, което имам.“

Когато се прибра в пансиона, Берта я чакаше.

— Какво е станало?

Лара й каза.

— О, боже! — възкликна Берта. — А днес е петък!

— Какво?

— Петък. Днес трябва да се събере наемът. Доколкото познавам Шон Макалистър, той ще използва този претекст, за да ни изхвърли на улицата.

Поне десет пъти досега Джеймс Камерън бе изпращал Лара да събира наемите от другите пансиони, собственост на Макалистър, когато самият той беше твърде пиян, за да отиде лично. Лара даваше парите на баща си, а на следващия ден той ги занасяше на банкера.

— Какво ще правим сега? — пъшкаше Берта.

Изведнъж на Лара й стана ясно какво трябва да се направи.

— Не се безпокой — рече тя, — аз ще се погрижа за това.

Тази вечер по средата на храненето Лара каза:

— Господа, моля да ме изслушате.

Разговорите спряха. Всички я гледаха.

— Баща ми се почувства… малко неразположен. Той е в болница. Ще остане там известно време, за да го наблюдават. Така че, докато се върне, аз ще събирам наема. След вечерята ще ви чакам в дневната.

— Ще се оправи ли? — попита един от наемателите.

— О, да, няма нищо сериозно — отвърна Лара, усмихвайки се насила.

След вечеря мъжете започнаха да идват в дневната и да дават на Лара седмичния си наем.

— Надявам се, че баща ти скоро ще се оправи, детето ми…

— Ако мога да ти помогна с нещо, само ми кажи…

— Добро момиче си, че правиш това за баща си…

— Ами другите пансиони? Трябва да се събере наемът от още четири пансиона — рече Берта.

— Знам — отвърна Лара. — Ако ти се погрижиш за съдовете аз ще отида да събера наема.

Берта я погледна със съмнение.

— Желая ти успех.

Оказа се по-лесно, отколкото Лара очакваше. Повечето от наемателите й съчувстваха и се радваха да помогнат на младото момиче.

Рано на другата сутрин Лара взе пликовете с наема и отиде при Шон Макалистър. Банкерът седеше в кабинета си.

— Секретарката ми каза, че искаш да говориш с мен.

— Да, сър.

Макалистър разглеждаше мършавото, небрежно облечено момиче.

— Ти си дъщерята на Джеймс Камерън, нали?

— Да, сър.

— Сара?

— Лара.

— Съжалявам за баща ти — рече Макалистър. В гласа му нямаше симпатия. — Разбира се, ще трябва да направя някои промени сега, щом баща ти е толкова болен, та няма да може да си върши работата…

— О, не, сър — бързо каза Лара. — Той ме помоли да го замествам.

— Ти?

— Да, сър.

— Страхувам се, че…

Лара сложи пликовете на бюрото.

— Ето наема за миналата седмица.

Макалистър я погледна изненадан.

— Цялата сума?

Тя кимна.

— Ти ли го събра?

— Да, сър. И ще го правя всяка седмица, докато татко оздравее.

— Разбирам — той отвори пликовете и внимателно преброи парите.

Лара го наблюдаваше как вписа сумата в голяма зелена счетоводна книга.

От известно време Макалистър имаше намерение да смени Джеймс Камерън заради пиянството и безотговорните му действия и сега му се предоставяше възможност да се отърве от това семейство.

Беше сигурен, че младото момиче пред него няма да може да се справи със задълженията на баща си, но в същото време съзнаваше каква ще бъде реакцията в града, ако изхвърли на улицата Джеймс Камерън и дъщеря му. Той взе решение.

— Давам ти един месец пробен срок. След това ще видим какво е положението.

— Благодаря, мистър Макалистър. Много ви благодаря.

— Чакай. Това е за теб — той подаде на Лара двадесет и пет долара.

Лара взе парите в ръка и сякаш усети вкуса на свободата. За пръв път й плащаха за това, което бе свършила.

От банката Лара отиде в болницата. Д-р Дънкан точно излизаше от стаята на баща й. Изведнъж Лара почувства, че изпада в паника.

— Нали не е…?

— Не… не… ще се оправи, Лара — той се поколеба. — Когато казвам, че ще се оправи, имам предвид, че няма да умре… поне засега… но трябва да остане на легло няколко седмици. Ще има нужда от някого, който да се грижи за него.