Звездите светят над нас - Страница 9

Веднъж годишно в града се провеждаше парад и всички шотландци в Глейс Бей с гордост обличаха шотландските си поли и носии и маршируваха по улиците на града под шумния съпровод на гайдите.

— Защо мъжете носят поли? — попита Лара Мънго Максуин.

Той се намръщи.

— Това не е просто пола, девойче. Нашите прадеди са го измислили много отдавна. В планините на Шотландия карираният плат предпазвал тялото на човека от хапещия студ, но краката му били свободни, за да може да тича през пустите торфени полета и да избяга от врага. А нощем, на открито, дългият плат му служел и за легло, и за завивка.

Названията на шотландските местности като Бредолбан, Гленфинан, Килбрайд, Килнинвър и Килмайкъл звучаха за Лара като поезия. Тя научи, че „кил“ означава килия на монах от Средновековието. Ако името започва с „инвър“ или „абър“, това означава, че селището се намира на устието на река. Ако започва със „страт“, значи е в долина. „Бад“ означава, че се намира в горичка.

Всяка вечер около масата избухваха ожесточени спорове. Шотландците спореха за всичко. Предците им идваха от горди кланове и те все още яростно бранеха историята им.

— Родът на Брус са били страхливци. Пълзели пред англичаните раболепно като кучета.

— Както обикновено не знаеш к’во приказваш, Йън. Лично Великият Брус е бил тоя, който се е опълчил срещу англичаните. Подлизурковци са били ония от рода на Стюарт.

— Ох, и ти си глупак като целия ти клан.

Спорът все повече се ожесточаваше.

— Знайш ли к’во й е трябвало на Шотландия? Повече водачи като Робърт Втори. Е, това е велик мъж. Имал е двадесет и едно деца.

— Аха, половината от тях — копелета!

И кавгата отново се разгаряше.

Лара не можеше да повярва, че се карат за събития, случили се преди повече от шестстотин години. Мънго Максуин й казваше:

— Не се безпокой, девойче. Дори да е сам в къщата, шотландецът пак ще започне кавга.

Едно стихотворение на сър Уолтър Скот особено силно разпалваше въображението на Лара.

„От запад се появи младият Лохинвар:
в страната нямаше по-добър кон от неговия.
мечът бе единственото му оръжие, яздеше съвсем сам.
Не е имало по-предан влюбен и по-неустрашим воин
от младия рицар Лохинвар.“

Прекрасното стихотворение разказваше как Лохинвар рискувал живота си, за да спаси любимата, принудена насила да се омъжи за друг. „Чували ли сте някога за по-галантен кавалер от младия Лохинвар — толкова дързък в любовта и неустрашим в боя?“

„Някой ден един красив Лохинвар ще дойде и ще ме спаси“, мислеше си Лара.

Веднъж, когато работеше в кухнята, Лара попадна на реклама в едно списание, от която й секна дъхът. От нея гледаше висок, красив, русокос мъж, елегантно облечен във фрак и с бяла папийонка. Той имаше сини очи и топла усмивка и във всяко отношение приличаше на принц. „Ето така ще изглежда моят Лохинвар, рече си Лара. Той е някъде там и ме търси. Ще дойде и ще ме отведе оттук. Аз ще мия съдовете в умивалника, а той ще се приближи зад мен, ще ме прегърне и ще прошепне: «Мога ли да ти помогна?» Аз ще се обърна, ще го погледна в очите и ще отвърна: «Можеш ли да бършеш съдове?»“ Изведнъж чу гласа на Берта:

— Дали мога какво?

Лара се обърна. Зад нея стоеше Берта. Не бе осъзнала, че е произнесла наглас мислите си и се изчерви.

— Нищо.

Най-интересни за Лара бяха вечерните разговори за прословутите изселвания в планинските части на Шотландия. Многократно бе слушала за това, но темата никога не й омръзваше.

— Разкажи ми пак… — молеше тя и Мънго Максуин с готовност се съгласяваше…

— Всичко започнало през 1792 г. и продължило повече от шестдесет години. В началото му викали Bliadhna man Co-arach — Годината на овцата. Земевладелците в планинската част на Шотландия решили, че овцете ще им носят по-големи доходи, отколкото фермерите арендатори, докарали овчи стада, установили, чете могат да преживеят през студените зими и тогава започнали изселванията.

Родил се викът: Mo thruaighe ort a thir, tha’n caoraich mhor a’teachd! (Горко ти, земя, идва великата овца!) В началото овцете били стотина, после станали хиляда, после — десет хиляди. Нашествието било жестоко!

Земевладелците си представяли несметни богатства, но първо трябвало да се отърват от арендаторите, които обработвали дребните си парчета земя. Бог е свидетел, че те поначало не били богати. Живеели в малки каменни къщи без комини и без прозорци. Но земевладелците ги прогонили.

Младото момиче гледаше с широко отворени очи:

— Как?

— На правителствените войски било наредено да атакуват селата и да изгонят арендаторите. Войниците давали на селяните шестчасов срок, за да се махнат заедно с добитъка и покъщнината си, като изоставят посевите си. После войниците изгаряли до основи колибите им. Повече от четвърт милион мъже, жени и деца били прогонени насила от земите си и изтласкани до морския бряг.

— Но как може да ги изгонят от собствената им земя?

— Но те никога не са притежавали тази земя, разбираш ли? Земевладелците им давали да обработват по един-два акра, но тя никога не е била тяхна. Плащали в натура или с труда си, за да обработват земята и да отглеждат по малко картофи и добитък.

— А ако хората не искали да се махнат? — питаше Лара, затаила дъх.

— Старите хора, които не напускали в определеното време, били изгаряни в колибите си. Правителството било безмилостно. Времената били ужасни. Хората нямали какво да ядат. Избухнала холера, болестите се разпространявали мълниеносно.

— Какъв ужас!

— Да, девойче. Народът ни преживявал на картофи, хляб и попара, когато ги имало. Но едно нещо правителството не можело да отнеме на планинците — тяхната гордост. Борели се с всичко, с което можели. След опожаряванията бездомните хора оставали в долините, опитвайки се да спасят от развалините каквото могат. Опъвали платнище над главите си, за да се пазят нощем от дъжда. Моите пра-прадядо и пра-прабаба са преживели всичко това. То е част от историята ни и тя се е запечатала в самата ни душа.