Звездите светят над нас - Страница 65

Лара се изсмя на глас:

— Кое е толкова смешно?

Лара мислеше за стотиците милиони долари, които залагаше при строежите.

— Нищо — отвърна тя. — Хайде да идем.

Взеха моторница до остров Лидо. Минаха покрай хотел „Екселсиор“ и влязоха в огромната бяла сграда на казиното. То бе пълно със страстни комарджии.

— Мечтатели — подхвърли Филип.

Той игра на рулетка и за половин час спечели две хиляди долара.

— Никога преди не съм печелил — обърна се той към Лара. — Ти си ми талисманът.

Играха до три часа сутринта и отново огладняха. Моторницата ги остави на площад „Сан Марко“ и те поеха по страничните улички към Кантина до Мори.

— Това е един от най-добрите bacaros във Венеция — каза Филип.

— Вярвам ти. А какво е bacaro?

— Бар, в който сервират вино и cicchetti — малки хапки от местни деликатеси.

Врати от тъмнозелено стъкло водеха към тъмно и тясно помещение с блестящи медни съдове, които висяха от тавана и грееха на дългата маса.

Прибраха се в хотела чак призори. Докато се събличаха, Лара подхвърли:

— Та като стана дума за хапки…

Рано на другата сутрин Лара и Филип отлетяха за Виена.

— Пристигайки във Виена, все едно се връщаш в друго столетие — обясняваше Филип. — Според една шега авиаторите казвали: „Дами и господа, скоро ще кацнем на летището във Виена. Моля, изправете облегалките, затегнете коланите, преустановете пушенето и върнете часовниците си сто години назад.“

Лара се разсмя.

— Родителите ми са родени тук. Когато говореха за миналото, аз им завиждах.

Пътуваха по Рингщрасе и Филип се вълнуваше като малко момче, нетърпеливо да й покаже своите съкровища.

— Виена е градът на Моцарт, Хайдн, Бетховен, Брамс — той погледна Лара и се усмихна широко: — О, забравих, че си специалист по класическа музика.

Настаниха се в хотел „Империал“.

— Трябва да отида в концертната зала — каза й Филип, — но утре ще си взема почивен ден и ще ти покажа Виена.

— Чудесно, Филип.

Той я задържа в прегръдките си.

— Бих искал да имаме повече време сега — със съжаление рече той.

— Аз също.

Той леко я целуна по челото.

— Ще си наваксаме довечера.

Тя се притисна до него.

— Обещания, обещания…

Концертът се състоя в Музикферайн. Рециталът включваше произведения на Шопен, Шумен и Прокофиев и бе още един успех за Филип. Приемната отново бе претъпкана, но този път се говореше на немски.

— Sie waren wunderbar, Herr Adler!

Филип се усмихваше.

— Das ist sehr nett von Ihnen. Danke.

— Ich bin ein grosser Anhanger von Ihnen.

Той отново се усмихваше.

— Sie sind sehr freundlich.

Разговаряше с хората, но не можеше да откъсне погледа си от Лара.

След рецитала вечеряха в хотела. Управителят на ресторанта ги посрещна с възклицания:

— Каква чест! Тази вечер бях на концерта ви. Бяхте великолепен! Великолепен!

— Много сте любезен — скромно отвърна Филип.

Вечерята беше чудесна, но двамата твърде много се вълнуваха един от друг и не можеха да ядат. Когато келнерът попита:

— Ще искате ли десерт?

Филип бързо отвърна:

— Да — като гледаше Лара.

Инстинктът му подсказваше, че нещо не е наред. Тя никога не бе отсъствала толкова дълго, без да му каже къде е. Нарочно ли го отбягваше? Ако е така, причината може да бъде само една. „Но аз не мога да допусна такова нещо“, мислеше Пол Мартин.

Блед лъч лунна светлина струеше през прозореца и рисуваше меки сенки по тавана. Лара и Филип лежаха голи и гледаха сенките си, които играеха над главите им. Леките вълни на пердетата ги полюшваха във фееричен танц. Сенките бавно се сливаха и разделяха, и отново се сливаха, докато се сплетоха в едно, а танцът им ставаше все по-бърз и по-бърз, премина в диво, необуздано пулсиране и внезапно спря. Само пердетата продължаваха нежно да се полюшват.

Рано на другата сутрин Филип обяви:

— Разполагаме с един цял ден и вечерта. Имам да ти показвам много неща.

Закусиха в ресторанта на хотела, после тръгнаха към Кертнерщрасе, която бе затворена за автомобили. Магазините по нея бяха пълни с красиви дрехи, бижута и антики.

Филип нае един фиакър, теглен от коне, с който се разходиха из широките улици. Посетиха двореца „Шьонбрун“, разгледаха живописната колекция от императорски каляски. Следобед си взеха билети за Испанското училище по езда и разгледаха жребците от Липицанер. В Пратера се возиха на огромното виенско колело, а после Филип обяви:

— Сега ще извършим един грях.

— Ооо!

— Не — разсмя се той. — Имам предвид нещо друго.

Той заведе Лара в „Демел“ на превъзходни пасти с кафе.

Лара бе очарована от смесицата на архитектурните стилове във Виена — красиви барокови сгради, построени преди векове, съжителстваха със сгради в неомодернистичен стил.

Филип й говореше за композиторите:

— Знаеш ли, че Франц Шуберт е започнал тук като певец в Императорската капела, но когато на седемнадесет години гласът му започнал да мутира, го изхвърлили. Тогава той решил да композира.

Вечеряха спокойно в малко бистро, после отидоха във винарска таверна в Гринцинг. След това Филип я попита:

— Искаш ли да се разходим по Дунав?

— С удоволствие.

Нощта бе прекрасна — светеше ярка, пълна луна, подухваше лек, летен бриз. Звездите грееха над тях. „Те светят за нас, защото сме много щастливи“, помисли си Лара.

Качиха се на едно от корабчетата за разходка. От високоговорителя долитаха нежните звуци на „Синият Дунав“. В далечината съзряха падаща звезда.

— Бързо си пожелай нещо — каза й Филип.

Лара мълчаливо затвори очи за миг.

— Пожела ли си нещо?

— Да.