Звездите светят над нас - Страница 16

Чарлс Коун инспектира пет сгради, построени от компанията „Нова Скотия“.

— Те са първокласен екип — каза той на Лара. — Не би трябвало да имаш проблеми с тях.

Лара, Чарлс Коун и Бъз Стийл разглеждаха новия терен.

— Идеален е — рече Бъз Стийл. — Размерите на терена са четиридесет и три хиляди петстотин и шестдесет квадратни фута, така че ще имате сградата на двадесет хиляди квадратни фута, както искате.

— Ще можете ли да я завършите до тридесет и първи декември? — попита Чарлс Коун, твърдо решен да закриля Лара.

— И по-скоро дори — отвърна Стийл. — Обещавам да е готова до Коледа.

Лара сияеше.

— Кога най-скоро можете да започнете?

— Екипът ни ще бъде тук в средата на следващата седмица.

Лара не бе преживявала по-вълнуващо нещо от това да наблюдава израстването на новото здание. Всеки ден бе там.

— Искам да се науча — казваше тя на Чарлс Коун. — За мен това е само началото. Смятам да построя стотици сгради.

Коун се питаше дали Лара изобщо съзнава с какво се е захванала.

Първите, които стъпиха на терена, бяха екип земемери. Те определиха законните геометрични граници на участъка и забиха нивелачни колчета, боядисани във флуоресцентни цветове във всеки ъгъл за по-лесно ориентиране. Земемерите приключиха за два дни и рано на следващата сутрин на терена се появиха тежки земекопни машини, булдозери „Катърпилър“. Лара беше там и попита Бъз Стийл:

— Сега какво ще става?

— Ще разчистим и ще копаем.

— Какво точно?

— Ще изкопаят дупки за три подпорни колони и ще направят груба нивелация.

След това дойдоха багери, за да изкопаят основите, траншеите за кабелите и за канализацията.

Всички в пансиона вече знаеха какво става и това беше главната тема на разговорите по време на закуска или вечеря. Всички насърчаваха Лара. Питаха я:

— Какво следва?

Тя вече ставаше експерт.

— Тази сутрин инсталираха подземните тръбопроводи. Утре започват да коват кофража за бетона, после да връзват желязната арматура на скелетната решетка — тя се ухили. — Разбирате ли това, което ви казвам?

Следващата стъпка беше наливането на бетона, а когато основите се втвърдиха, дойдоха огромни камиони с дървен материал и дърводелците започнаха да коват скелето. Шумът бе ужасен, но на Лара й звучеше като музика. Обектът бе изпълнен от звуците на ритмични удари с чук и воя на мощни триони. След две седмици вдигнаха панелите с отвори за прозорци и врати и сградата сякаш изведнъж изникна.

За минувачите зданието представляваше лабиринт от дърво и желязо, но за Лара беше съвсем друго. Това беше осъществената й мечта. Всяка сутрин и вечер тя отиваше в центъра и втренчено гледаше строежа. „Това е мое, мислеше Лара. Аз го притежавам“

След преживяването с Макалистър Лара се ужасяваше, че може да е забременяла. Повдигаше й се от самата мисъл. Но след месечното си неразположение изпита огромно облекчение. „Сега единственото, за което ще се безпокоя, е моята сграда.“

Тя продължи да събира наема за Шон Макалистър, защото трябваше да живее някъде, но всеки път се налагаше да мобилизира всичките си сили, за да влезе в кабинета му и да застане пред него.

— Прекарахме хубаво в Халифакс, нали, сладурче? Защо не го направим пак?

— Заета съм със строежа — твърдо отвръщаше Лара.

Темпото на работа се ускори, когато едновременно заработиха майсторите по покрива, железари и дърводелци. Броят на хора, материали и камиони се утрои.

Чарлс Коун бе напуснал Глейс Бей, но един път седмично се обаждаше по телефона.

— Как върви строежът? — попита я той последния път.

— Чудесно! — ентусиазирано отвърна Лара.

— В графика ли сте?

— Преди графика сме.

— Това е прекрасно. Сега мога да ти кажа, че не бях сигурен дали ще се справиш.

— Но все пак ми даде възможност. Благодаря, Чарлс.

— Едно добро дело заслужава добър отговор. Не забравяй, че ако не беше ти, сигурно щях да умра от глад.

От време на време Макалистър идваше при Лара на строежа.

— Върви много добре, нали?

— Да — отвръщаше тя.

Макалистър изглеждаше откровено доволен. Лара мислеше: „Мистър Коун грешеше за него. Той не се опитва да ме измами.“

До края на ноември сградата бързо растеше. Поставиха прозорците и вратите, завършиха външните стени. Постройката беше готова да й се постави мрежата от нерви и артерии.

Един понеделник в първата седмица на декември, темпото на работата по строежа започна да замира. Сутринта, когато Лара отиде на обекта, там имаше само двама души и те почти нищо не вършеха.

— Къде са останалите от екипа? — попита Лара.

— Те са на друг обект — обясни единият от мъжете. — Утре ще бъдат тук.

На другия ден нямаше никой.

Лара отиде с автобуса до Халифакс, за да се срещне с Бъз Стийл.

— Какво става? — попита го тя. — Работата спря.

— Няма защо да се тревожиш — увери я Стийл. — Неочаквано ударихме на камък на друг обект и трябваше временно да изтегля хората.

— Кога ще се върнат на строежа?

— Следващата седмица. Ще спазим графика.

— Бъз, знаеш какво означава това за мен.

— Разбира се, Лара.

— Ако сградата не е завършена в срока, аз я губя. Губя всичко.

— Не се безпокой, детето ми. Няма да допусна това.

Лара си тръгна с чувство на тревога.

Следващата седмица строителите отново не се появиха. Тя пак отиде в Халифакс при Стийл. — Съжалявам — каза секретарката. — Мистър Стийл отсъства.

— Трябва да говоря с него. Кога ще се върне?

— Извън града е, по работа. Не знам кога ще се върне.

Лара почувства първите тръпки на паника.