Звездите светят над нас - Страница 79

— Все пак ще оставя една рецепта. Ще ги вземаш, ако се наложи. Повярвай ми, след няколко седмици болката ще премине — той стана да си върви. — Наистина съжалявам. Аз съм твой голям почитател.

— Купи си плочите ми — рязко рече Филип.

Мариан Бел се обърна с едно предложение към Лара:

— Мислите ли, че би помогнало на мистър Адлър, ако терапевт започне да се занимава с ръката му?

Лара се замисли.

— Можем да опитаме. Да видим какво ще се получи.

Когато предложи това на Филип, той поклати глава:

— Не. Какъв е смисълът? Лекарят каза…

— Лекарите могат да грешат — твърдо рече Лара. — Ние ще опитаме всичко.

На другия ден в апартамента пристигна един млад, терапевт. Лара го доведе при Филип.

— Това е мистър Росман. Работи в болницата „Кълъмбия“. Ще се опита да ти помогне, Филип.

— Желая му успех — с горчивина подхвърли Филип.

— Я да видим тази ръка, мистър Адлър.

Филип протегна ръката си. Росмен внимателно я прегледа.

— Изглежда, че мускулите сериозно са засегнати, но ще видим какво ще успеем да направим. Можете ли да движите пръстите?

Филип се опита.

— Да, няма особено движение. Да пробваме с някои упражнения.

Беше невероятно болезнено.

Позанимаваха се половин час, след което Росман каза:

— Утре пак ще дойда.

— Не — отвърна Филип. — Не си правете труда.

Лара беше влязла в стаята.

— Няма ли да се опиташ, Филип?

— Опитах — озъби се той. — Не разбираш ли, че ръката ми е мъртва? Нищо не може да й възвърне живота.

— Филип… — очите й се изпълниха със сълзи.

— Съжалявам — каза той. — Аз само… Дай ми време.

Тази нощ Лара се събуди от звуците на пиано. Стана от леглото и тихо се отправи към хола. Облечен в халата си, Филип седеше пред пианото и свиреше тихо с дясната ръка. Вдигна поглед към Лара.

— Извинявам се, че те събудих.

Лара се приближи към него.

— Любими…

— Голям смях, нали? Ти се омъжи за концертиращ пианист, а изведнъж се озова със сакат човек.

Тя го обви с ръце и силно го притисна към себе си.

— Ти не си сакат. Има толкова много неща, които можеш да вършиш.

— Престани да се правиш на фея, по дяволите!

— Съжалявам. Само исках да кажа…

— Знам. Прости ми. Аз… — той повдигна осакатената си ръка — … просто не мога да свикна с това.

— Ела да си легнеш.

— Не. Ти върви. Аз ще се оправя.

Цяла нощ той седя, мислейки за бъдещето си, питайки се ядосано, „Какво бъдеще?“

Всяка вечер Лара и Филип вечеряха заедно, после гледаха телевизия, четяха и заспиваха. Извинявайки се, Филип й каза:

— Знам, че не съм добър съпруг, Лара. Просто… просто не ми е до секс. Повярвай ми, това няма нищо общо с теб.

Лара седна в леглото, гласът й трепереше:

— Не се омъжих за теб заради тялото ти. Омъжих се, защото бях лудо влюбена в теб. И все още съм лудо влюбена. Дори никога вече да не се любим, за мен това няма да има значение. Само искам да си с мен и да ме обичаш.

— Аз наистина те обичам — каза Филип.

Непрекъснато получаваха покани за вечери и за благотворителни прояви, но Филип отказваше на всички. Не желаеше да излиза от апартамента.

— Ти иди — повтаряше той на Лара. — Важно е за бизнеса ти.

— За мен няма нищо по-важно от теб. Ще си направим хубава и спокойна вечеря вкъщи.

Лара се грижеше готвачът да приготвя любимите ястия на Филип, но той нямаше апетит.

Лара уреди да провежда заседанията си вкъщи. Когато й се налагаше да излезе през деня, тя казваше на Мариан:

— Ще отсъствам няколко часа. Наглеждай мистър Адлър.

— Добре — обещаваше Мариан.

Една сутрин Лара рече:

— Скъпи, много ми е неприятно, но днес трябва да те оставя сам — заминавам за Кливланд. Ще се оправиш ли сам?

— Разбира се — отвърна Филип. — Аз не съм безпомощен. Върви, моля те. Не се тревожи за мен.

Мариан донесе няколко писма, които бе написала от името на Филип.

— Ще ги подпишете ли, мистър Адлър?

— Разбира се. Добре, че не съм левак, нали? — в гласа му имаше горчивина. Той погледна Мариан и рече: — Съжалявам. Не исках да си го изкарвам на теб.

Мариан тихо отвърна:

— Разбирам, мистър Адлър. Не мислите ли, че би било добра идея да излезете и да се видите с някои приятели?

— Всичките ми приятели работят — озъби се Филип. — Те са музиканти. Заети са с изнасяне на концерти. Как може да си толкова глупава?

Той изфуча навън от стаята. Мариан остана загледана след него. Един час по-късно Филип влезе в кабинета й. Мариан пишеше на машината.

— Мариан? — тя вдигна поглед.

— Да, мистър Адлър?

— Моля да ме извиниш. Не съм на себе си. Не исках да те нагрубя.

— Разбирам — тихо рече тя.

Той седна срещу нея.

— Не излизам, защото се чувствам неадекватен. Сигурен съм, че всички ще се взират в ръката ми. Не желая ничие съжаление.

Тя го гледаше, без да проговори.

— Ти си много внимателна и аз наистина го оценявам. Но никой не може да направи нищо. Знаеш ли, че казват: „От по-високо се пада по-лошо.“ Е, аз бях на върха, Мариан, наистина бях известен. Кой ли не е идвал да ме слуша — крале и кралици и… — той замълча. — По целия свят слушаха музиката ми. Изнасял съм рецитали в Китай и Русия, в Индия и Германия — той се задави, по бузата му потекоха сълзи. — Забелязала ли си, че напоследък много плача? — той се бореше да се овладее.

Мариан промълви тихо:

— Моля ви, недейте. Всичко ще се оправи.

— Не! Нищо няма да се оправи. Нищо! Аз съм сакат, по дяволите.

— Не говорете така. Знаете ли, мисис Адлър е права. Има стотици неща, които може да вършите. Когато тази болка премине, ще се захванете с тях.