Звездите светят над нас - Страница 73

Канцелариите на „Кендълайт Прес“ се намираха в центъра на града в една стара сграда на Тридесет и четвърта улица. Владенията на Хенри Синфелд се състояха от малък кабинет за секретарката му и малко по-голям за него.

Секретарката на Синфелд го уведоми:

— Някой си мистър Хил иска да ви види.

— Да влезе.

Тери Хил му се беше обадил рано сутринта. Той влезе в занемарения малък кабинет. Синфелд седеше зад бюрото.

— С какво мога да ви услужа, мистър Хил?

— Представлявам немска издателска фирма, която проявява интерес към закупуването на вашата компания.

Синфелд запали пура, без да бърза.

— Компанията ми не се продава — отговори той.

— О, жалко. Опитваме се да пробием на американския пазар, а вашата дейност ни хареса.

— Изградил съм тази компания от едно нищо — каза Синфелд. — Тя е като моя рожба. Изобщо не бих искал да се разделям с нея.

— Разбирам чувствата ви — рече адвокатът със съучастие. — Ние сме готови да ви предложим петстотин хиляди долара.

Синфелд едва не се задави с пурата си.

— Петстотин? По дяволите, предстои ми да издам книга, която ще струва поне един милион долара. Не, сър. Вашето предложение ме обижда.

— Моето предложение е просто един подарък. Нямате авоари, а дълговете ви са над сто хиляди долара. Проверил съм. Чуйте какво ще ви кажа, ще ви предложа шестстотин хиляди долара. Това е последно.

— Не бих си го простил никога. Ако размислите за възможността да платите седемстотин…

Тери Хил се изправи.

— Довиждане, мистър Синфелд. Ще намеря друга фирма.

Той се отправи към вратата.

— Почакайте! — викна Синфелд. — Нека не бързаме. Истината е, че жена ми настоява да се пенсионирам. Може би сега е подходящият момент.

Тери Хил се приближи до бюрото и извади договора от джоба си.

— Ето ви чек за шестстотин хиляди долара. Само подпишете тук, където е кръстчето.

Лара извика Келър.

— Току-що купихме „Кендълайт Прес“.

— Чудесно. Какво ще правиш с него?

— Преди всичко ще унищожа книгата на Гъртруд Мийкс. Погрижи се да не бъде издадена. Има много начини да се отлага. Ако започне дело за възвръщане на авторските си права, можем да проточим съдебните процедури с години.

— Искаш ли да закриеш компанията?

— Не, разбира се. Намери някой, който да я ръководи. Ще я запазим като губеща, заради данъците.

Когато се върна в кабинета си, Келър каза на секретарката си:

— Искам да ти продиктувам едно писмо. До Джак Хелман — недвижими имоти. „Драги Джак, обсъдих предложението ти с мис Камерън и стигнахме до извода, че в момента е неразумно да участваме в твоята сделка. Но искаме да те уверим, че проявяваме интерес към бъдещи…“

Секретарката му спря да пише. Келър я погледна.

— Записа ли го?

Тя го гледаше втренчено:

— Мистър Келър?

— Да.

— Продиктувахте ми това писмо вчера.

— Какво? — преглътна Келър.

— Вече замина с пощата.

Хауард Келър се опита да се усмихне.

— Предполагам, че съм преуморен.

В четири часа следобед Келърбеше на преглед при доктор Симор Бенет.

— Изглеждаш в отлична форма — каза доктор Бенет. — Физически си абсолютно здрав.

— Ами това изневеряване на паметта?

— Откога не си бил в отпуск, Келър?

Келър се опита да си спомни.

— Струва ми се, че от няколко години. Имахме доста работа.

Доктор Бенет се усмихна.

— Ето, това е. Ти си преуморен. — „Отново тази дума.“ — Среща се по-често, отколкото предполагаш. Иди някъде, където да се отпуснеш за седмица-две. Изобщо не мисли за работата. Когато се върнеш, ще се почувстваш нов човек.

Келър се изправи — беше му олекнало.

Келър отиде при Лара.

— Ще се справиш ли без мен една седмица?

— Ще бъда като без дясната си ръка. Какво си намислил?

— Лекарят смята, че трябва да си взема кратка почивка, Лара. Да ти призная, имам проблеми с паметта.

Тя го гледаше загрижено:

— Нещо сериозно ли е?

— Всъщност — не. Просто е досадно. Мисля да отида за няколко дни на Хаваите.

— Вземи самолета.

— Не, не, ще ти трябва на теб. Ще летя като обикновен пътник.

— Нека всичко да бъде за сметка на компанията ни.

— Благодаря. Ще се обаждам всеки…

— Нищо подобно. Искам да забравиш за работата. Просто се погрижи за себе си. Не искам да ти се случи нещо лошо.

„Надявам се, че той е добре. Той трябва да бъде добре.“

Филип й телефонира на следващия ден. Когато Мариан Бел каза: „Мистър Адлър се обажда от Тайпе“, Лара бързо вдигна слушалката:

— Филип?

— Здравей, любима. Имаше телефонна стачка. От часове се опитвам да се свържа с теб. Как си?

„Самотна.“

— Чудесно. Как върви турнето?

— Както обикновено. Мъчно ми е за теб.

В далечината Лара чуваше музика и гласове.

— Къде се намираш?

— О, дават малък прием в моя чест. Знаеш как е.

Лара чу смях на жена.

— Да, знам как е.

— Ще се прибера в сряда.

— Филип?

— Да?

— Нищо, скъпи. Идвай си по-бързо.

— Добре. Довиждане.

Тя остави слушалката. Какво щеше да прави той след приема? Коя беше жената? Обзе я толкова силна ревност, че едва не се задуши. Никога в живота си не бе ревнувала никого.

„Всичко е толкова прекрасно. Не искам да го загубя. Не мога да го загубя.“

Лежеше будна и мислеше какво ли прави Филип.

Хауард Келър лежеше на Коуна Бийч пред малък хотел на остров Хавай. Времето беше идеално. Той плуваше всеки ден. Получи тен, играеше по малко голф и ходеше всеки ден на масаж. Чувстваше се напълно отпочинал и по-добре от всякога. „Доктор Бенет беше прав, мислеше той. Преумора. Когато се върна, ще трябва да я карам по-кротко.“ В действителност епизодите със загубата на паметта го бяха изплашили повече, отколкото му се искаше да си признае.