Звездите светят над нас - Страница 71

— Чуваме се всеки ден.

— Турнето му върви успешно.

— Да.

Елърби рече:

— Честно казано, мислех, че Филип никога няма да се ожени. Той е като свещенослужител — изцяло се е посветил на мисията си.

— Знам — Лара се поколеба. — Не мислите ли, че той пътува твърде много?

— Не ви разбирам.

— Филип вече има дом. Няма причина да обикаля целия свят — тя видя изражението на Елърби. — О, не искам да кажа, че трябва да си стои само в Ню Йорк. Сигурна съм, че можете да му уредите концерти в Бостън, Чикаго, Лос Анжелос. Нали разбирате… да, не трябва да пътува толкова надалеч.

Елърби внимателно попита:

— Обсъждахте ли това с Филип?

— Не. Искам първо да поговоря с вас. Би било възможно, нали? Искам да кажа, че на Филип не му трябват вече пари.

— Мисис Адлър, Филип получава по тридесет и пет хиляди долара на концерт. Миналата година е бил на турне в продължение на четиридесет седмици.

— Разбирам, но…

— Имате ли представа колко малко пианисти достигат върха и колко труд им струва това? По света има хиляди пианисти, които свирят до изнемога, но само четирима или петима са суперзвезда. Вашият съпруг е един от тях. Вие не познавате музикалния свят. Конкуренцията е убийствена. По време на концерт виждате на сцената изпълнител, облечен във фрак, излъчващ блясък и благополучие, но когато слезе от сцената, той едва успява да си плати наема и да се нахрани прилично. На Филип му е било нужно много време, за да стане пианист от световна класа. Сега вие искате от мен да му отнема това.

— Не. Аз просто предлагам…

— Това, което предлагате, ще унищожи кариерата му. Всъщност вие не искате това, нали?

— Разбира се, че не — отвърна Лара. Подвоуми се и продължи: — Разбрах, че получавате петнадесет процента от хонорарите на Филип.

— Точно така.

— Не бих искала да губите, ако Филип дава по-малко концерти — внимателно рече Лара. — Ще се радвам да компенсирам разликата и…

— Мисис Адлър, мисля, че по този въпрос трябва да поговорите с Филип. Ще поръчаме ли нещо?

XXVI

Рубриката на Лиз Смит започваше така:

„НА ЖЕЛЯЗНАТА ПЕПЕРУДА ЩЕ Й ПОДРЕЖАТ КРИЛЦАТА.“

„Един красив магнат в областта на недвижимите имоти ще изпадне в ярост, когато научи, че предстои да излезе от печат книга за нея, написана от бивша служителка. Говори се, че книгата на издателство «Кендълайт Прес» ще бъде голяма сензация.“

Лара ядосано захвърли вестника. Това сигурно бе Гъртруд Мийкс, секретарката, която бе уволнила. Тя извика Джери Таунзенд.

— Видя ли днешната рубрика на Лиз Смит?

— Да, току-що. Нищо не можем да направим, шефе. Ако…

— Можем да направим много неща. Всички мои служители подписват декларации, че няма да пишат нищо за мен по време на работата си тук и след това. Гъртруд Мийкс също няма право да пише. Ще съдя издателя, докато го съсипя.

Джери Таунзенд поклати глава.

— Не бих препоръчал подобно нещо.

— Защо не?

— Защото това ще предизвика много и неблагоприятни публикации. Ако не му обърнете внимание, лекият повей сам ще утихне. Ако се опитате да го спрете, ще се превърне в ураган.

Тя го изслуша, но не се съгласи.

— Разбери кой е собственик на издателството — нареди тя.

След час Лара се обади на Хенри Синфелд, собственик на издателство „Кендълайт Прес“.

— Тук е Лара Камерън. Разбрах, че смятате да издадете книга за мен.

— А, прочели сте рубриката на Лиз Смит? Да, така е, мис Камерън.

— Искам да ви предупредя, чеако отпечатате книгата, ще ви съдя за накърняване правото ми на личен живот.

Гласът от другия край отвърна:

— Мисля, че е по-добре да се посъветвате с адвоката си. Вие сте обществена фигура, мис Камерън. Нямате право на личен живот. А според ръкописа на Гъртруд Мийкс, вие сте и доста колоритен образ.

— Гъртруд Мийкс е подписала декларация, с която се задължава да не пише за мен каквото и да било.

— Е, това си е между вас и Гъртруд Мийкс. Можете да я съдите…

„Но, разбира се, през това време книгата ще излезе от печат.“

— Не искам да издавате тази книга. Ако мога да ви компенсирам това…

— Стойте! Мисля, че навлизате в опасна територия. Предлагам да приключим този разговор. Довиждане.

Линията прекъсна.

„Да върви по дяволите!“ Лара се замисли. Повика Хауард Келър.

— Какво знаеш за „Кендълайт Прес“?

Той сви рамене.

— Те са малко предприятие. Издават книги, използвайки скандали. Публикуваха злостни нападки срещу Шер, Мадона…

— Благодаря ти. Това е всичко.

Хауард Келър имаше главоболие. Напоследък май често го болеше глава. Не спеше достатъчно. Живееше в напрежение, имаше чувството, че всичко наоколо става прекалено бързо. Трябваше по някакъв начин да накара Лара да намали темпото. А може би главата го боли, защото е гладен. Той позвъни на секретарката си.

— Бес, би ли ми поръчала нещо за обяд?

Мълчание.

— Бес?

— Шегувате ли се, мистър Келър?

— Не, защо?

— Вие току-що обядвахте.

Келър изпита чувството, че го поляха със студена вода.

— Но ако, все още сте гладен…

— Не, не — той си спомни, че яде салата, сандвич с ростбиф и…

„Господи, какво става с мен?“

— Просто се пошегувах, Бес.

„Кого лъжа?“

Откриването на „Камерън Палас“ в Рино премина при страхотен успех. Хотелът бе пълен, казиното — претъпкано от играчи. Лара не пожали средства, за да бъде сигурна, че поканените знаменитости ще бъдат обградени с внимание. Присъстваха всички. „Липсва само един човек“, мислеше Лара. Филип. Той й изпрати огромен букет с бележка, на която пишеше: „Ти си музиката на моя живот. Обожавам те. Липсваш ми.“