Звездите светят над нас - Страница 69

— … и в края на вечерта, когато си тръгвал от празненството, Брамс казал: „Ако съм забравил да обидя някого от присъстващите, аз се извинявам.“

Вавилонската кула!

Пол Мартин дойде сам и Лара побърза да го посрещне.

— Радвам се, че дойде, Пол.

— Не бих изпуснал тази възможност — той се огледа Наоколо. — Искам да се запозная с Филип.

Лара го отведе до групата, заобиколила Филип.

— Филип, това е моят стар приятел Пол Мартин.

Филип протегна ръка.

— Радвам се, да се запознаем.

Двамата мъже се ръкуваха.

— Вие сте късметлия, мистър Адлър. Лара е забележителна жена.

— И аз това му казвам — засмя се Лара.

— Не е нужно да ми го казва — отвърна Филип. — Знам, че съм късметлия.

Пол го изучаваше.

— Наистина ли?

Лара усети внезапното напрежение в атмосферата.

— Нека ти предложа един коктейл — обърна се тя към Пол.

— Не, благодаря. Забрави ли? Аз не пия.

Лара прехапа устни.

— Разбира се. Нека да те запозная с едни хора — тя го разведе из стаята, представяйки го на различни гости.

Един от музикантите говореше:

— Леон Флайшер има рецитал утре вечер. Не бих го пропуснал за нищо на света — той се обърна към Пол Мартин, който стоеше до Хауард Келър: — Слушали ли сте го как свири?

— Не.

— Забележително. Разбира се, той свири само с лявата си ръка.

Пол Мартин бе озадачен.

— Защо?

— Флайшер разви синдром на китката на дясната си ръка преди десет години.

— Но как може да изнася рецитал с една ръка?

— Пет-шест композитори са писали концерти за лява ръка. Това са Демут, Франц Шмит, Корнголд, има и прекрасен концерт от Равел.

Някои от гостите помолиха Филип да посвири.

— Добре, това е за моята младоженка.

Той седна пред пианото и засвири тема от концерт на Рахманинов. Стаята утихна. Всички бяха омаяни от прекрасните звуци, които изпълниха жилището. Когато Филип стана, избухнаха ръкопляскания.

След един час гостите започнаха да се разотиват. Когато изпратиха последния гост, Филип рече:

— Беше страшен прием.

— Не обичаш големите празненства, нали? — попита го Лара.

Филип я прегърна и се ухили.

— Много ли личеше?

— Ще го правим веднъж на всеки десет години — обеща му Лара. — Филип, нямаше ли чувството, че гостите ни са от различни планети?

Той допря устни до бузата й.

— Това няма значение. Ние си имаме наша собствена планета. Хайде да я накараме да се върти…

XXV

Лара реши, че сутрин ще работи вкъщи.

— Искам да бъдем заедно колкото е възможно повече — обясни тя на Филип.

Лара помоли Кати да уреди прослушването на кандидатките за секретарки в апартамента й. Вече бе разговаряла с пет-шест от тях, когато се появи Мариан Бел. Тя беше около двадесет и пет годишна, с мека, руса коса, с привлекателни черти и излъчваше сърдечност.

— Седнете — покани я Лара.

— Благодаря.

Лара преглеждаше документите й.

— Завършили сте колежа „Уелзли“?

— Да.

— И имате диплом за бакалавър на науките. Защо търсите работа като секретарка?

— Мисля, че ако работя при вас, ще науча много. Независимо дали ще получа мястото, аз съм ваша голяма почитателка, мис Камерън.

— Така ли? Защо?

— Вие сте еталон за мен. Постигнали сте много, и то със собствени сили.

Лара изучаваше младата жена.

— Това място означава и по-дълго работно време. Аз ставам рано. Ще работите в жилището ми. Ще започвате в шест сутринта.

— Това не е проблем. Аз съм старателен работник.

Лара се усмихна. Мариан й харесваше.

— Ще ви назнача пробно за една седмица.

Когато седмицата изтече, Лара се увери, че е попаднала на съкровище. Мариан бе способна, интелигентна и вежлива. Постепенно се установи определен ред. Сутрин Лара работеше в жилището си, освен в изключителни случаи. Следобед отиваше в кантората си.

Лара и Филип закусваха заедно, после той сядаше пред пианото по фланелка без ръкави и джинси и се упражняваше в продължение на два или три часа, а Лара диктуваше в кабинета си на Мариан. Понякога Филип свиреше за Лара стари шотландски мелодии като „Ани Лори“ и „Вървейки през ръжта“. Това я трогваше. Обядваха заедно.

— Разкажи ми за живота си в Глейс Бей — караше я Филип.

— Ще ни отнеме поне пет минути — смееше се Лара.

— Не, сериозно. Наистина искам да знам.

Тя му разказваше за пансиона, но не можеше да си наложи да говори за баща си. Разказа му и за Чарлс Коун и Филип рече:

— Браво на него! Бих искал да се запознаем някой ден.

— Непременно.

Лара му разказа преживяването си с Шон Макалистър и Филип възкликна:

— Копеле такова! Бих го убил! — после притисна Лара до себе си. — Вече никой няма да може да те нарани.

Филип подготвяше един концерт. Тя слушаше как изсвирва три тона, повтаря ги отново и отново, после продължава бавно и постепенно увеличава темпото, докато най-после отделните фрази се слеят в едно.

В началото Лара влизаше при Филип, докато той свири, и го прекъсваше:

— Скъпи, поканени сме за уикенда в Лонг Айланд. Искаш ли да отидем?

Или: „Взех билети за новата пиеса на Нийл Саймън.“ Или: „Хауард Келър иска да ни покани на вечеря в събота.“ Филип се опитваше да бъде търпелив. Накрая каза:

— Лара, моля те, не ме прекъсвай, когато свиря. Това нарушава концентрацията ми.

— Съжалявам — отвърна Лара. — Но не разбирам защо се упражняваш всеки ден. Не ти предстои концерт.

— Упражнявам се ежедневно, за да мога да давам концерти. Разбираш ли, скъпа, когато строиш сграда и стане някаква грешка, тя може да се поправи. Може да се промени проектът или канализацията, или осветлението. Но при един рецитал аз нямам втора възможност. Свиря на живо пред публиката и всеки тон трябва да е съвършен.