Звездите светят над нас - Страница 37

— За мен уиски със сода — рече Лара.

— За мен — нищо.

Тя го погледна изненадано.

— Аз не пия.

След като поръчаха вечерята, Пол Мартин попита:

— Какво искате от мен, мис Камерън?

— Не обичам да бъда длъжник на някого — отвърна Лара. — На вас съм ви задължена, а вие не приемате да ви платя. Това ме тревожи.

— Казах ви вече… не ми дължите нищо.

— Но аз…

— Чувам, че строежът върви добре.

— Да — тя понечи да добави „благодарение на вас“, но се въздържа.

— Добра сте в своята област, нали?

Лара кимна:

— Искам да бъда добра. Няма по-вълнуващо нещо на света от това да видиш как идеята ти израства от бетон и желязо и се превръща в сграда, където хората работят и живеят. В известен смисъл тя се превръща в паметник, нали?

Лицето й бе живо и одухотворено.

— Предполагам, че е така. Сигурно единият паметник води към друг?

— Разбира се — ентусиазирано отвърна Лара. — Смятам да стана най-значителният предприемач на недвижими имоти в този град.

Тя притежаваше някаква хипнотична сексуалност.

— Не бих се изненадал — усмихна се Пол Мартин.

— Защо решихте да дойдете тази вечер? — попита тя.

Бе дошъл, за да й каже да го остави на мира, но сега, седейки с нея, близо до нея, не можа да го направи.

— Чух хубави неща за постановката.

Лара се усмихна.

— Може би ще трябва да отидем отново да я гледаме заедно, Пол.

Той поклати глава:

— Мис Камерън, аз не съм просто женен. Аз съм много женен и обичам жена си.

— Уважавам ви за това — каза Лара. — Сградата ще бъде завършена на петнадесети март. Ще го отпразнуваме с тържество. Ще дойдете ли?

Той дълго се колеба, опитвайки се да й откаже колкото е възможно по-внимателно, но когато най-после проговори, рече:

— Да, ще дойда.

Тържеството за откриването на новата сграда имаше умерен успех. Името на Лара Камерън не бе достатъчно известно, за да привлече много представители на пресата или важните градски сановници. Но все пак присъстваше един от помощниците на кмета и репортер на „Пост“.

— Почти цялата сграда е заета, а запитванията непрестанно валят — каза й Келър.

— Хубаво — разсеяно отвърна Лара, мислейки за друго. Чудеше се дали Пол Мартин ще се появи. В известен смисъл това бе важно за нея. Той представляваше любопитна загадка. Отричаше да й е помогнал и все пак… Преследваше мъж, който на години можеше да й бъде баща. Лара прогони тази съпоставка от мислите си.

Тя се грижеше за гостите — поднасяха се ордьоври и напитки, изглежда, всички се забавляваха добре. В разгара на веселието пристигна Пол Мартин и тонът на тържеството веднага се промени. Работниците го поздравяваха сякаш е кралска особа, явно изпитваха благоговение пред него.

„Като адвокат аз не се занимавам с профсъюзи…“

Мартин се ръкува с помощника на кмета и с някои от присъстващите профсъюзни служители, после се приближи към Лара.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — каза тя. Пол Мартин огледа огромната сграда и рече:

— Поздравявам ви. Добра работа сте свършили.

— Благодаря — тя сниши глас. — Наистина ви благодаря.

Той втренчено я зяпаше, изумен от очарованието на Лара и от това, което чувстваше самият той, когато я гледаше.

— Тържеството е към края си — каза Лара. — Надявах се, че ще ме заведете на вечеря.

— Казах ви, че вечерям с жена си и с децата си — той я погледна в очите. — Но ще ви заведа да пиете нещо.

— Прекрасно — усмихна се тя.

Влязоха в малък бар на Трето Авеню. Разговаряха, но после никой от двамата не си спомняше за какво. Думите бяха прикритие за сексуалното напрежение между тях.

— Разкажете ми за себе си — поиска Пол Мартин. — Коя сте? От къде сте? Как започнахте в този бизнес?

Лара си спомни Шон Макалистър и отвратителното му тяло върху нея. „Беше толкова хубаво, че ще го направим пак.“

— Аз съм от малко градче в Нова Скотия — започна Лара. — Глейс Бей. Баща ми събираше наемите от няколко пансиона там. Когато умря, аз го заместих. Един от пансионерите ми помогна да купя парцел, на който построих сграда. Това бе началото.

Той внимателно слушаше.

— После отидох в Чикаго, там също построих няколко сгради. Успях и дойдох в Ню Йорк — тя се усмихна. — Това е всичко.

С изключение на агонията да расте край баща, който я мрази, на срама от бедността, от това никога да не си притежавал нищо, от отдаването на тялото си на Шон Макалистър…

Сякаш прочел мислите й, Пол Мартин каза:

— Обзалагам се, че не е било чак толкова лесно, нали?

— Не се оплаквам.

— Какъв е следващият ви проект?

Лара повдигна рамене.

— Не знам точно. Има най-различни възможности, но нищо, което истински да ме запали.

Той не можеше да откъсне очи от нея.

— За какво мислите? — попита Лара.

Той пое дълбоко дъх.

— Истината ли? Мислех си, че ако не бях женен, бих ви казал, че сте една от най-завладяващите жени, които съм срещал. Но аз съм женен и двамата с вас ще си останем просто приятели. Ясен ли съм?

— Съвсем.

Той погледна часовника си.

— Време е да вървя. Сметката, моля — даде знак на келнера и стана.

— Може ли да обядваме заедно следващата седмица? — попита Лара.

— Не. Може би ще ви видя отново, когато завършите следващия строеж.

И изчезна.

През нощта Лара сънува, че двамата се любят. Пол Мартин бе върху нея, милваше тялото й с ръце и шепнеше на ухото й.

— Знаеш ли, трябва да те имам, само теб… Бог да ми прости хубавице моя, че никога не ти казах колко много те обичам, обичам те, обичам те…

После той проникна в нея и тялото й изведнъж се разтопи. Събуди се от собствените си стонове. Седна разтреперана в леглото си.