Звездите светят над нас - Страница 30

— Нищо няма да се обърка — тя наблюдаваше изражението му. — Какво те безпокои?

— Споразумението, което подписа със спестовната каса…

— Е, какво? Нали уредихме финансирането?

— Не ми харесва клаузата относно датата на завършване на строежа. Ако сградата не е готова до петнадесети март, тя става тяхна собственост, а ти губиш всичко.

Лара си спомни за строежа в Глейс Бей и за приятелите, които се заловиха за работа и го завършиха заради нея. Но това беше друго нещо.

— Не се тревожи. Строежът ще бъде завършен навреме. Убеден ли си, че не можем да се огледаме за друг проект?

Лара разговаряше със служителите, които се занимаваха с маркетинга.

— Договорите за долните магазини вече са подписани — каза й директорът по маркетинга. — Повече от половината жилища също са купени. По наши изчисления ще сме продали три четвърти от тях още преди завършването на сградата, а останалите малко след това.

— Искам всички да бъдат продадени преди завършването на строежа — каза Лара. — Засилете рекламата.

— Добре.

Келър влезе в кабинета.

— Признавам, че беше права, Лара. Строежът върви по график.

— Ще бъде машина за пари.

На шестнадесети януари — шестдесет дни преди пусковия срок — бяха завършени стените и работниците започнаха да инсталират електрическата мрежа и канализацията.

Лара стоеше и наблюдаваше мъжете, работещи високо горе на скелето. Един работник спря, извади пакет цигари и в този миг от ръката му се изплъзна гаечният ключ и полетя надолу към земята. Лара гледаше невярваща как ключът лети към нея. Отскочи настрана — сърцето й биеше силно. Работникът гледаше надолу и махна с ръка за извинение.

С мрачно изражение Лара влезе в асансьора и се изкачи горе при работника. Пренебрегвайки главозамайващата височина, тя се приближи към него.

— Ти ли изпусна гаечния ключ?

— Да, извинявам се.

Тя му удари силен шамар.

— Уволнен си. Махай се от строежа ми.

— Хей, това стана случайно, аз…

— Махай се оттук.

Човекът я изгледа свирепо, после се отдалечи и слезе с асансьора. Лара пое дълбоко дъх, за да се овладее. Работниците я наблюдаваха.

— Започвайте работа — нареди тя.

Лара обядваше със Сам Гоздън — нюйоркския й адвокат, който подготвяше договорите й.

— Чух, че всичко върви много добре — каза Гоздън.

Лара се усмихна.

— Повече от много добре. Остават ни само още няколко седмици.

— Мога ли да направя едно признание?

— Да, но внимавай да не обвиниш сам себе си.

— Басирах се, че няма да успееш — засмя се той.

— Наистина ли? Защо?

— Предприемачеството на това ниво е мъжка територия. Единствените жени, занимаващи се с недвижими имоти, би трябвало да са дребни бабички със синкави коси, които продават кооперации.

— Значи си се обзалагал срещу мен? — попита Лара.

— Да — усмихна се Сам Гоздън.

Лара се приведе към него.

— Сам…

— Да?

— Никой от екипа ми не може да се обзалага срещу мен. Уволнен си.

Той остана с отворена уста, а Лара стана и излезе от ресторанта.

На другата сутрин, докато караше към строежа, Лара усети, че нещо не е наред. Внезапно разбра какво — тишината. Нямаше шум от чукове и бормашини. Когато пристигна на обекта, не повярва на очите си. Работниците си събираха инструментите и напускаха. Лара бързо се приближи към бригадира, който също си събираше нещата.

— Какво става? — попита тя. — Часът е едва седем.

— Изтеглям си хората.

— Какво приказваш?

— Постъпило е оплакване, мис Камерън.

— Какво оплакване?

— Ударихте ли шамар на един от работниците?

— Какво? — тя бе забравила. — Да. Заслужи си го. Уволних го.

— Общината дала ли ви е разрешение да удряте шамари на хората, които работят за вас?

— Почакай — рече Лара. — Нещата не са така. Той изпусна един гаечен ключ. Едва не ме уби. Сигурно съм избухнала. Съжалявам, но не го искам пак тук.

— Той няма да се върне. Никой от нас няма да се върне.

Лара го гледаше втренчено.

— Това някаква шега ли е?

— Нашият профсъюз не мисли, че е шега — рече бригадирът. — Наредиха ни да напуснем. Напускаме.

— Подписали сте договор.

— Вие го нарушихте. Ако имате оплаквания, обърнете се към профсъюза.

Той понечи да си тръгне.

— Почакай за момент. Казах, че съжалявам. Слушай… готова съм да се извиня на човека и той ще може да се върне на работа.

— Мис Камерън, мисля, че картинката не ви е ясна. Той не иска да се върне. Всички нас ни очакват други работни места. В този град има много работа. Прекалено сме заети, за да позволим на работодателите ни да ни раздават шамари.

Лара го гледаше как си тръгна. Това бе най-ужасният й кошмар. Тя бързо се отправи към канцеларията си, за да съобщи новината на Келър. Преди да успее да проговори, той каза:

— Чух. Досега разговарях по телефона с профсъюза.

— Те какво казаха? — нетърпеливо попита Лара.

— Ще разгледат случая следващия месец.

По лицето на Лара се изписа ужас.

— Следващия месец! Имаме по-малко от два месеца за довършването на сградата.

— Казах им го.

— И какво ти отговориха?

— Че това не е техен проблем.

Лара се отпусна на дивана.

— О, господи, какво ще правим?

— Не знам.

— Може би бихме могли да убедим банката да… — тя видя изражението му. — Предполагам, че не — Лара изведнъж се оживи: — Знам. Можем да наемем друга строителна бригада и да…

— Лара, нито един член на профсъюза няма да припари до този строеж.

— Трябваше да го убия, това копеле.

— Да, това много щеше да помогне — сухо рече Келър.

Лара стана и закрачи из стаята.