Звездите светят над нас - Страница 21

К оглавлению

— О! Да.

— Продава ли се?

Той поклати глава:

— Ами, не знам. Той ни носи много пари. Не съм убеден, че бихме го изпуснали.

— Вие сте го изпуснали — рече Лара.

— А?

— В ужасно състояние е. Сградата се руши.

— Така ли? Тогава защо, по дяволите, ви е притрябвала на вас?

— Бих искала да я купя и да я ремонтирам. Разбира се, трябва да ми я предадете празна.

— Това не е проблем. Нашите наематели са на седмичен договор.

— Колко стаи има хотелът?

— Сто двадесет и пет. Общата площ на сградата е сто хиляди квадратни фута.

„Твърде много стаи, но ако ги обединя в апартаменти, ще станат седемдесет и пет. Може би ще излезе нещо“, помисли си Лара.

Беше време да обсъдят цената.

— Ако реша да купя сградата, колко ще искате?

Дайъмънд отвърна:

— Ако аз реша да я продам, ще искам десет милиона долара, шест милиона в брой…

Лара поклати глава:

— Ще ви предложа…

— … край. Никакви пазарлъци.

Лара седеше и пресмяташе наум разходите по ремонта. По около осемдесет долара на квадратен фут — или осем милиона долара, плюс мебели, инсталации, оборудване. Умът й трескаво изчисляваше. Бе сигурна, че ще намери банка, която да й даде заем. Проблемът бе, че й трябваха шест милиона долара в наличност, а тя имаше само три. Дайъмънд искаше твърде много за хотела, но тя желаеше да го притежава. Желаеше го повече от всичко друго в живота си.

— Ще ви предложа една сделка — рече Лара.

— Да?

— Ще ви дам цената, която искате…

— Дотук добре — усмихна се той.

— И първоначална вноска три милиона долара в брой.

Той поклати глава:

— Не мога да го приема. Трябват ми шест милиона в брой.

— Ще ги имате.

— А? Откъде ще дойдат останалите три?

— От вас.

— Какво?

— Ще ми дадете ипотека затри милиона.

— Искате да вземете заем от мен, за да купите моя хотел?

Същото я бе попитал и Шон Макалистър в Глейс Бей.

— Приемете го по следния начин. Всъщност вземате заем от себе си. Вие сте собственик на сградата, докато не ви я изплатя. Няма начин да загубите.

Той помисли и се ухили:

— Лейди, вие току-що купихте своя хотел.

Кабинетът на Хауард Келър в банката беше една кабинка с името му на вратата. Когато Лара влезе вътре, той й се стори по-измачкан от всякога.

— Бързо се върнахте.

— Казахте ми да дойда при вас, щом намеря хотел. Намерих.

Келър се облегна назад:

— Разказвайте.

— Открих един стар хотел, който се казва „Конгрешънъл“. Намира се на Делауер на няколко преки от Мичиган Авеню. Западнал и занемарен, но искам да го купя и да го превърна в най-хубавия хотел в Чикаго.

— Обяснете ми сделката.

Лара му обясни. Келър се замисли.

— Хайде да го обсъдим с Боб Ванс.

Боб Ванс ги изслуша и си отбеляза нещо.

— Би могло, но… — той погледна Лара. — Някога ръководила ли сте хотел, мис Камерън?

Лара си припомни годините, през които вършеше цялата работа в пансиона в Глейс Бей — оправяше легла, миеше пода, переше, миеше съдове, опитваше се да угоди на всеки и да осигури мир.

— Ръководила съм пансион, пълен с миньори и дървари. Хотелът ще бъде песен за мен.

Хауард Келър каза:

— Бих искал да разгледам този имот, Боб.

На ентусиазма на Лара не можеше да се устои. Хауард Келър гледаше лицето й, докато вървяха из занемарените хотелски стаи и ги виждаше през нейните очи:

— Това ще бъде хубав апартамент със сауна — развълнувано говореше Лара. — Тук ще има камина, а в онзи ъгъл — роял — тя закрачи напред-назад. — Богатите пътници отсядат в най-хубавите хотели в Чикаго, но те всички са еднакви — студени стаи без свой облик. Ако им предложим нещо такова, дори и да струва малко повече, няма съмнение, че ще го предпочетат. Това наистина ще бъде дом, далеч от собствения дом.

— Поразен съм — рече Хауард Келър.

Лара нетърпеливо го попита:

— Мислите ли, че банката ще ми даде заема?

— Хайде да проверим.

След тридесет минути Хауард Келър бе на съвещание при Ванс.

— Какво ще кажеш? — попита го Ванс.

— Мисля, че дамата добре го е замислила. Идеята й за хотел тип бутик ми харесва.

— На мен също. Единственият проблем е, че тя е толкова млада и неопитна. Рискът е голям.

В следващия половин час те обсъждаха разходите и планираха приходите.

— Мисля, че трябва да приемем — най-после каза Келър. — Няма начин да загубим — той се ухили, — ако стане най-лошото, двамата можем да се настаним в хотела.

Хауард Келър се обади на Лара в „Палмър Хаус“:

— Банката току-що одобри вашия заем.

Лара изпищя:

— Наистина ли? Това е чудесно! О, благодаря ви, благодаря!

— Трябва да обсъдим някои неща. Свободна ли сте за вечеря?

— Да.

— Добре. Ще ви взема в седем и половина.

Вечеряха в „Импириъл Хаус“. Лара беше толкова развълнувана, че едва докосна храната.

— Не мога да ви опиша колко съм доволна. Това ще бъде най-хубавият хотел в Чикаго.

— По-кротко, предстои ви много работа — предупреди я Келър и се поколеба: — Мога ли да бъда откровен с вас, мис Камерън?

— Лара.

— Лара. Вие сте неизвестна. Нямате име в тази област.

— В Глейс Бей…

— Тук не е Глейс Бей. Играта е съвсем друга.

— Тогава защо банката даде съгласие? — попита Лара.

— Не ме разбирайте погрешно. Ние не сме благотворителна организация. В най-лошия случай банката няма да приключи със загуба. Но имам интуиция по отношение на вас. Вярвам, че ще успеете. Мисля, че ви предстои още много. Не смятате да спрете след този хотел, нали?

— Не, разбира се — отвърна Лара.

— Така си мислех. Исках да кажа, че когато даваме заем, обикновено не се ангажираме лично с проекта. Но в случая бих искал да ви окажа всяка помощ, която ще ви е необходима.