Звездите светят над нас - Страница 19

— Шестдесет милиона долара…

— Сто милиона долара…

Нейните три милиона й се струваха все по-незначителни. Лара седеше в хотелската стая, обмисляйки съществуващите възможности. Можеше да построи малък хотел в някой от бедняшките квартали или да се върне вкъщи. И двата варианта не й допадаха.

„Заложила съм твърде много, за да се откажа сега“, мислеше тя.

На следващата сутрин Лара влезе в една банка на Ла Сал Стрийт. Приближи се до чиновника зад гишето:

— Моля ви, бих искала да говоря с вашия заместник-председател.

Тя му подаде визитката си.

След пет минути седеше в кабинета на Том Питърсън — отпуснат мъж на средна възраст с нервен тик. Той разглеждаше визитката й.

— С какво мога да ви бъда полезен, мис Камерън?

— Смятам да построя хотел в Чикаго. Ще ми трябва заем.

Той мило й се усмихна:

— Ние затова сме тук. Какъв точно ще бъде хотелът, който желаете да построите?

— Красив хотел, тип бутик в хубав район.

— Звучи ми интересно.

— Трябва да ви кажа, че имам само три милиона долара в наличност, а…

Той се усмихна:

— Няма проблеми.

Тя потръпна от вълнение.

— Наистина ли?

— Три милиона могат да свършат много работа, ако знаете какво да правите с тях — той погледна часовника си. — Но сега имам друга среща. Не може ли да се видим за вечеря и да обсъдим въпроса?

— Разбира се — отвърна Лара. — Чудесно.

— Къде сте отседнали?

— В „Палмър Хаус“.

— Да ви взема ли в осем часа?

Лара се изправи.

— Много ви благодаря. Не можете да си представите колко ме зарадвахте. Честно казано, бях започнала да губя надежда.

— Няма защо — отвърна той. — Аз ще се погрижа за вас. В осем часа.

Том Питърсън взе Лара от хотела и я заведе на вечеря в „Енричи“. Когато седнаха, той рече:

— Знаете ли, радвам се, че се обърнахте към мен. Можем да направим много един за друг.

— Така ли?

— Да. Не че в града ни липсват, но по-хубав задник от твоя не съм виждал, сладурче. Можеш да отвориш луксозен бардак и да задоволяваш, скъпа…

Лара се вцепени:

— Моля?

— Ако събереш още пет-шест момичета, ние…

Лара бе изчезнала.

На другия ден тя посети още три банки. Когато обясни плановете си на директора на първата, той каза:

— Ще ви дам един много добър съвет — забравете това. Предприемачеството в областта на недвижимите имоти е мъжка работа. В нея няма място за жени.

— И защо? — глухо попита Лара.

— Защото трябва да работите с шайка грубияни с чувство за превъзходство, понеже са мъже. Жива ще ви изядат.

— Но в Глейс Бей не ме изядоха.

Той се приведе напред:

— Ще ви издам една малка тайна. Чикаго не е Глейс Бей.

В следващата банка директорът й каза:

— Ще се радваме да ви услужим, мис Камерън, но това, което сте намислили, разбира се, е невъзможно. Бих ви предложил да вложите парите си при нас и ние да ги инвестираме в…

Преди да завърши изречението, Лара бе напуснала кабинета му.

В третата банка я поканиха в кабинета на Боб Ванс — приятен на вид мъж с прошарена коса, който изглеждаше точно така, както би трябвало да изглежда председател на банка. В стаята присъстваше още един блед, слаб, русоляв, облечен в измачкан костюм мъж, който изглеждаше съвсем не на място.

— Това е Хауард Келър — един от нашите заместник-председатели, мис Камерън.

— Приятно ми е.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Боб Ванс.

— Имам намерение да построя хотел в Чикаго и търся финансиране — отвърна Лара.

Боб Ванс се усмихна:

— Дошла сте, където трябва. Имате ли предвид определен терен?

— Знам в общи линии в кой район искам да бъде — близо до центъра, не много далеч от Мичиган Авеню…

— Отлично.

Лара му обясни идеята си.

— Мисля, че е интересно — каза Ванс. — И с каква сума разполагате?

— Три милиона долара. За останалото искам да взема заем.

Той се замисли.

— Страхувам се, че не мога да ви помогна. Вашият проблем е, че имате големи идеи, но малка кесия. Ала ако искате да инвестираме вашите средства…

— Не, благодаря — отвърна Лара. — Благодаря, че ми отделихте от времето си. Довиждане, господа — обърна се и излезе от кабинета, кипейки от гняв.

В Глейс Бей три милиона долара бяха състояние, тук не ги смятаха за нищо. Когато излезе на улицата, чу глас:

— Мис Камерън!

Лара се обърна. Беше Хауард Келър, с когото се бе запознала преди малко.

— Да?

— Бих искал да поговорим — рече той. — Съгласна ли сте да пием по едно кафе?

Лара се наежи. „В Чикаго всички ли са сексуални маниаци?“

— На ъгъла има хубаво кафене.

— Добре — сви рамене тя.

Когато поръчаха, Хауард Келър каза:

— Извинете ме, че ви се бъркам, но бих искал да ви посъветвам нещо.

Лара предпазливо го наблюдаваше.

— Продължавайте.

— Първо, подходът ви е съвсем погрешен.

— Мислите, че от моята идея няма да излезе нищо, така ли? — настръхнало попита тя.

— Напротив. Мисля, че идеята за такъв хотел наистина е чудесна.

— Тогава защо…? — изненада се тя.

— Чикаго има нужда от такъв хотел, но не мисля, че трябва да го строите.

— Какво искате да кажете?

— Бих ви препоръчал да намерите някой стар хотел с добро местоположение и да го преустроите. Има множество западнали хотели, които могат да се купят на ниска цена. Сумата от три милиона би трябвало да е достатъчна. Тогава може да вземете заем от някоя банка, за да го подновите и да го превърнете в хотел тип бутик, както искате.

Лара се замисли. Той беше прав. Този подход бе по-добър.

— Още нещо. Никоя банка няма да прояви желание да ви финансира, ако не им представите солидна проектантска и строителна фирма. Те ще искат да видят комплексната сделка.